Проф. Климентина Иванова: В Йерусалим „живеят“ ръкописи, които допълват мозайката на средновековно знание за книгата

ръкопис

В една стара приписка на гръцки от Атон четем: „Книго моя, ти утре не ще си моя, други ден на някой друг, а след време – ничия.“ Книгата е великата скитница – днес е тук, а утре кой знае къде. Отново тръгваме по стъпките на разпилените старобългарски ръкописи, пропътували километри. Ще проследим преживяването на един специалист, който посвещава целия си живот и влага цялото си сърце в изследването на книжовното ни наследство. „Останало у нас или разпръснато по света, онова, което прави книгата, е нейната духовност, събрана в словото между страниците на един ръкопис“. Това споделя проф. Климентина Иванова, специалист по старобългарска литература и дългогодишен преподавател в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ – повече прочетете в следващото интервю за предаването „Съкровищницата на тайните“ в ефира на Радио „Фокус“

 

 Климентина Иванова: Чувствам се като Шерлок Холмс – обичам да откривам части от ръкописи и да ги събирам от различни страни. Последната ми работа беше свързана с описи на славянските ръкописи на територията на Йерусалим. Книгохранилището, което пази славянски ръкописи, принадлежи на Гръцката патриаршия в града. Това е едно изключително ценно книгохранилище – знаете, че Йерусалим е свят град, където са се развивали земните събития, свързани с живота на Исус Христос; където един поклонник може действително да съпреживее вековете и на подем, и на трагедия на християнството; където по време на всички големи празници се дава възможност за вживяване във времето до такава степен, че вековете  се сгъстяват и се превръщат в материя, в камък. Гледаш тези стени и си мислиш за тяхната многовековна, даже многохилядна история,         мислиш за себе си  самия като една малка буболечка на фона на тези старини. Интересно е и как българите са стигали дотам. За това е писано, но последната интересна книга за поклонниците, хаджиите е от наши колеги Светла Гюрова и Надя Данова.  Препоръчвам я на тези, които искат да знаят повече. Ако е имало хора, които през Средновековието са се стремили да видят света, то в повечето случаи това е било стремеж към един път, който е едновременно през,  но и над пространството. Стигането до Йерусалим е било едно изпитание. Мнозина не са се върнали живи от там. Но едновременно това е било начин да преживееш катарзис, да се върнеш друг човек.

Водещ: Проф. Иванова, с какви ръкописи имахте лична среща в свещения град Йерусалим?

Климентина Иванова: Моята работа беше да опиша ръкописите в Йерусалим, но стигайки до тях не само чрез изображение или дигитализирани копия, каквито вече се появиха в интернет, а като ги подържа в ръка – да ги усетя, да ги измеря, да се запозная с мастилото, наклона на ръката, която ги е писала, украсата, да разгъна всеки лист, дали е хартия или е пергамент, дали е писан от човек, който е добре школуван или от някой, комуто това е било възложено като задължение, да разбера каква е била съдбата на старата книга,  преди тя да попадне в библиотеката. И дали е дело на славяни, пребиваващи години на Светата земя, или е стигнала до Йерусалим в торбата на поклонника, донесена от далече и запазена грижливо, за да бъде подарена за спомен в манастира, приютил изтощения от дългия път хаджия.   И най-важното – разгръщайки ги, понякога да прочитам трогателните бележки, които или самият пишещ, или поклонниците са оставили върху книгата. Има много интересни приписки от поклонници от България, Сърбия и Русия, които са писали един под друг, особено върху екземпляри от книгите, които са им били дадени за четене, най-често някое ръкописно Евангелие. В гръцката Патриаршия има и други, грижливо пазени екземпляри – разкошни, богато украсени кодекси, които са държани в олтара – напрестолни Евангелия. От приписките и т.нар. Хождения (разкази за пътуванията до Светата земя) знаем, че поклонниците са имали възможност и да останат много дълго – когато на един монах му трябва половин година само за да стигне до Йерусалим, той понякога остава  там година, две, три, пет, присъединява се към някое иночество братство  продължава да живее там. А какво би могъл да прави един поклонник славянин в сръбския  манастир „Св. Архангел Михаил“ (вече – уви! несъществуващ), в Лаврата на св. Сава     –  можел е да служи, да пее в църквата и да преписва. Понякога са го правили заради подслона и прехраната си. Оттам са отивали на Синайската планина в изумителния манастир „Св. Екатерина“, където се пазят някои от най-ценните наши глаголически ръкописи, написани с първата азбука – тази, създадена от св. Кирил. Ето това по-интимно и близко познанство с ръкописа дава на учения много ценни преживявания и много информация, до някъде като от машина на времето – ти се връщаш към интимно дълбокото, към подсъзнателно утробно познатото и сякаш си се родил с това знание за словото и неговата дреха. В Новия завет, в Апостола на Евангелието апостол Павел казва: „Ние, които в Христа се кръстихме, в Христа се облякохме“. И ето – славянството, облечено в дрехата на своята писменост, се разпростира много широко. Отивайки чак в Йерусалим, един учен може да види ръкописи, които допълват мозайката на нашето средновековно знание за книгата.

Водещ: Какво Ви впечатли най-силно по време на работата Ви в Йерусалим със славянското книжовно наследство, проф. Иванова?

Климентина Иванова: Това беше едно изключително преживяване – всяка стара славянска книга, която отворих, от ХІІ до ХІХ век, имаше стойност на икона. Тя беше нещо, осветено от мъките на книжовника, дошъл от България, Сърбия или Русия, и носил тази книга в дрехите си като нещо, което ще го запази по тежкия път към далечния Йерусалим. По онова време до този свят град се е стигало много трудно: с кораб до брега, после с кервани, имало е срещи с разбойници, горещи дни, тежки нощи, болести и смърт. Всичко това е било преодолявано, за да стигне поклонникът до заветното място именно на Великден и да прекара една нощ в Храма, построен над Гроба Господен и над Кръста на Голгота , където очаквал благодатният огън да се спусне, да запали и неговата свещ и завинаги да промени нещо в душата му.

Водещ: Вие посвещавате много години от своя труд на работата с ръкописи, търсейки ги в библиотеки по целия свят. Съвсем скоро представихте и най-новата си книга „Ръкописи. Автори. Творби“. Кое Ваше изследване сама оценявате най-високо?

Климентина Иванова: Своите трудове аз разделям на две. Едните са чисто научни – в тях са вложени и душата, и съзнанието ми. Но не по-малко ценни са ония, с които мога да накарам по-широк кръг хора да се заинтересуват. Ученият е удовлетворен, когато работи по строго научни теми, но трябва и да осъзнава, че светлината на словото, на историята на книгата и на нашето минало трябва да достигне и до по-голяма маса хора и това също е негово задължение. Затова, ако трябва да определя кой свой чисто научен труд смятам за най-ценен, то това е „Bibliotheca Нagiographica Balcano-Slavica“ – един голям справочник за многобройни ръкописи, съдържащи  жития на светци и слова. Те са превеждани от IX до XVII век и чрез тях българското съзнание е живяло през свободните години на Златния век, през духовния полет на XIV век, както и в тежките години на робството. Но това е една книга, от която научни работници биха могли да си изберат тема и да продължат да пишат за дадени ръкописи. Друга моя книга обаче, която носи заглавието „В началото бе книгата“, е предназначена за ученици и деца. В нея разказвам как се е обработвал пергаментът и как се е пишело на него, как след това е възникнала хартията, открита от един китайски философ и учен през далечната 105 сл. Хр., как тя идва в Европа и легендите, свързани с нея. В тази книга е обособен и един голям „шерлокхолмовски“ отдел, разказващ за това как се намират ръкописи – в места като Йерусалим, например, за който Ви разказах. Там намерих един ръкопис, последните листове на който липсваха,  и не се знаеше от къде е и как е попаднал в този град. По-късно обаче имах късмета да открия края на книгата  и то представете си къде – в Санкт Петербург. Той беше част от колекцията на един голям любител на ръкописи, изследовател, учен и същевременно човек, който е късал от книгите,  откъдето и да е минавал. Едно време много от изследователите са били и колекционери. Но не това да имат част от някой ценен ръкопис е било най-важното за тях – имало е нещо много по-ценно: те са искали да напишат история на писмото. А как да го направят, когато не е имало дори обикновена фотография, как да различиш един ръкопис от друг, ако не можеш да го имаш пред очите си? Затова те често просто са си откъсвали по някое листче, за да го имат като пример от даден ръкопис. В Академията на науката и изкуствата в Белград работих с един текст, който много ме заинтересува. След години в библиотека в Киев открих фрагмент от него, на което бе запазен текст, безценен за българската книжовност – едно произведение на автор от Х в. – знаменития Йоан  Екзарх, сътрудник на цар Симеон. В друг случай търсех продължението на сборник от началото на ХV в., , попаднал от България в Букурещ, и го намерих… в Москва. „Книгата е велика скитница“, казваше моят незабравим и непрежалим учител по гръцки и палеография Христо Кодов, от когото съм се учила – от начина, по който разгръщаше ръкописите, от начина, по който ги четеше и по който почукваше по дървените им корици и казваше: „Аха, туй дърво май е липа. Това ще да е подвързано в Данаиловия – т.е. в Етрополския манастир“. Когато събирахме по всички книгохранилища слова от св. Климент Охридски,  „дядо Христо“, наведен над ръкописите, разлистваше стотици страници,  и отведнъж отсичаше: „Ох, мирише ми на Климент Охридски“. Т.е. беше намерил анонимен текст, който можеше да е на нашия български автор.

Водещ: Нека Ви върна в самото начало на любовта ви към ръкописите. Какво породи интереса Ви към това „шерлокхолмско“ търсене, както Вие самата го наричате, към писаното слово и пътешествията му по света?

Климентина Иванова: Още във втори курс някак си се влюбих в Средновековието. Може би защото по времето, когато аз се учих, само средновековната литература предоставяше свобода – да мислиш и да изследваш. Само там не трябваше да почваш с цитат от Сталин и да следваш стриктно това, което ти се казва за реализма, за ценността или за социалистическия морал, който трябва да отразяваш – вече преживени неща към днешна дата. Но тогава с много от моите колеги „бягахме“ в полето на науката – там, където ако видиш една голяма или малка носовка (букви, които вече не съществуват), трябва да можеш да ги разчетеш и различиш. Цялото средновековно богатство от произведения, думи и мисли ни насочва към повече духовен живот, повече истина, по-силна връзка с вечното у човека, отколкото със злободневието на деня. Дължим го и на нашия преподавател проф. Динеков, който ни увличаше по старобългарска литература, и на проф. Мирчев, който ни разкриваше тайните на старобългарския език – това изумително съчетание от звуци, от което се раждат буквите и смисълът. Човекът е словесен, казват през Средновековието, като под това разбират разумен. Всичко това ме накара да започна да се занимавам със стара литература. Но най-голямо влияние върху мен оказа Дмитрий Сергеевич Лихачов – със сигурност знаете неговото място в новата българска култура и връзката му с България. Той много държеше на това българите да се обърнат към ръкописите, а така – и към своето наследство. На него дължа факта, че още скоро след като завърших аспирантурата си, той ме покани в Петербург. И тогава ми каза: „Ако искате да пишете теоретичен труд, това ще Ви даде много големи предимства. Ще защитите дисертация, много бързо ще напреднете. Но ако искате да бъдете полезна и на науката и на народа си, отидете в библиотеката и се занимавайте с ръкописи“. И тогава аз приех да направя едно нещо, което ако сега ми възложат – бих се уплашила, но тогава нямах представа с какво се заемам. Беше ми предоставена колекция от 2000 ръкописа, които да прегледам и да избера ония от тях, които имат южнославянски произход: български, сръбски, молдовски и влашки. Тогава почнах да разгръщам ръкопис след ръкопис и за мен направиха нещо, което и днес е невъзможно – носеха ми на количка по 10 до 100 ръкописа и аз започнах да търся български произведения в руските ръкописи. И така се роди първата ми книга – благодарение на Лихачов. Той казваше, че на учените може да се вярва едва тогава, когато заработят с изворите и с текстовете.

Водещ: Успявате ли с думи, подобни на тези, които са отправяни към Вас, да вдъхновявате младите хора днес? И словото ли е начинът да предадете тази Ваша любов към студентите?

Климентина Иванова: А какво друго може да им предаде любовта? С какво друго да общуваме, освен със словото? Разбира се, думите придружавам със следното: Хайде сега да отидем в библиотеката, хайде вземете този ръкопис; представете си, че сте преписвач – отваряте ръкописа и виждате писал, писал красиво, а долу в полето – ръката му трепнала, и виждаш как се изменя почерка. И се питаш: дали друг човек е седнал на неговото място, докато неговият брат е отишъл да си почине или пък просто се е изморил? Отгръщаш пергаментния лист и виждаш например написано: „Простете братя, много бях жаден. Поисках от игумена да ми даде да пия, а той не ми даде, а аз писах през август“. Ето – по този начин се влиза в душата на преписвача докато  следваш написаното от него. Четеш на глас, четеш на ум, свързваш буквите, опитваш се да разбереш дали тук е написано „н“ или „и“, или защо е пропуснал някоя дума, защо е направил тази грешка. Всичко това те прави съпричастен към миналото както нищо друго. Знаете ли – години по-късно прочетох в едно интервю на Умберто Еко как отговаря на въпроса защо пренася сюжета в книгата „Името на розата“ толкова далеч в миналото. Той казва така: „Защото аз познавам миналото като усещане повече отколкото това, което ме заобикаля“.

Водещ: Проф. Иванова, трябва да Ви поздравим за наградата, която получихте в Деня на народните будители от Портал „Култура“ за изключителния Ви принос в старобългарската литература. Какъв апел бихте отправили към всички наши слушатели с вдъхновението от любовта Ви към ръкописа и за нуждата от хора, които да работят със старите текстове?

Климентина Иванова: Ще Ви разкажа една история: преди много години една жена от село Енина минава покрай разрушената църква и вижда нещо,  подобно на  тухла или камък, но по-различно. Нещо трепва в нея, тя се приближава, поглежда го и установява, че това всъщност е част от ръкописна книга, зазидана, а сега измъкната от стената и случайно запазена. Това е прочутият Енински апостол – най-старият ръкопис, който България притежава. Искам да отправя следният призив: не минавайте покрай старите неща, покрай старите книги, които прабаба ви може би е скътала някъде в някой ъгъл на къщата; не минавайте покрай собственото си минало, архивите на вашето семейство, село или град; не подминавайте местата, където може да откриете духа на собствената си идентичност. Пазете словесното минало, защото то ни прави хора. Без миналото нямаме нито настояще, нито сила да видим пътя в бъдещето.

Анна АНГЕЛОВА