Проф. Лъчезар Георгиев: Държавата трябва да стимулира родното книгоиздаване и интереса към българските автори и книги

Какви посоки поема книгоиздаването у нас от началото на XIX до днешния XXI век, кои са основните тенденции и явления, кои личности поставят основите на българското книжовно печатно богатство? Своеобразни вододели ли са смените в политическия режим или световните войни що се касае до книгоиздаването и печатането у нас? Можем ли да направим съпоставка между зараждането на книгоиздаването и развитието му днес? Всичко това предстои да научим от интервюто за предаването „Съкровищницата на тайните“ на Радио „Фокус“ с проф.д-р Лъчезар Г. Георгиев – преподавател във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий”, автор на над  60 научни и художествени книги, на десетки статии, студии и анализи, публикувани в научни списания, сборници и самостоятелни научни издания, главен редактор на научното списание „Издател”, член на Съюза на българските писатели, на Съюза на учените в България и на СБЖ.

Водещ: Да тръгнем по стъпките на родното книгоиздаване – на какви и чии потребности отговаря възникването на първата българска печатна книга, първото издателство?

Лъчезар Георгиев: Няма да излизам от рамките на общоприетата класическа представа за началото книгоиздаването у нас и появата на новобългарската печатна книга. Независимо, че има книжовни прояви на български автори в периода  XVI–XVIII век, печатали отделни свои книги в чужбина, началото е поставено през 1806 г., както смятат повечето изследователи, с появата на „Кириакодромион, сиреч Неделник“ на Софроний Врачански. Оттам започват сериозните печатни прояви на Българското възраждане. Появяват се първите учебни издания, които в през 30-те и 40-те години на XIX век са засилваща се тенденция. Сред първите наши автори и издатели на учебна литература например са Василий Ненович, Анастас Кипиловски, д-р Петър Берон, Емануил Васкидович, Христаки Павлович, сетне Найден Геров и П. Р. Славейков. Цариград се превръща в един от големите издателски и печатарски центрове на българската интелигенция. Сред сериозните ни издателства там е и първият издателско-полиграфически комплекс „Македония“ на Петко Славейков. Появяват се и други издатели, които се трасират около цариградските печатници и българските вестници, издавани в Цариград – например вестниците „България“,  „Право“,  споменатия вече „Македония“, сп. „Читалище“. Първите печатари-издатели на български книги в Цариград са Константин Огнянович и Тадей Дивитчиян, арменски печатници публикуват книги на български език.  В дружествената печатница на Драган Цанков и Боян Мирков се печата научнопопулярното списание „Блъгарски книжици“, издание на Община на българската книжнина в османската столица. Българско печатарско дружество „Промишление“ в Цариград пък е първото българско издателство за преводна литература, като дейността му продължава чак до 1885 г., вече в свободна България.  Доста български писатели печатат авторски книги на територията на Австро-Унгария и сръбското княжество: например в кралската университетска печатница в Будапеща, Виена, Белград, Нови Сад, Земун – значими издатели като Христо Данов и Драган Манчов от Пловдив, Георги С. Раковски, Тодор Хрулев и Николай Павлович от Свищов, Иван Момчилов от Търново, създал книжовно дружество и книжарница в старата ни столица. По-близо до територията на България отделни автори и общности на българската емиграция развиват издателска и печатарска дейност в Браила, Букурещ, Одеса, Киев, дори в по-далечните руски градове Санкт Петербург и Москва. В Браила започва да излиза „Периодическо списание на българското книжовно дружество“; тук се печатат книги на Добри Войников и редактираният от него вестник „Дунавска зора“; през 1871 г. се печата вестникът на Христо Ботев „Дума на българските емигранти“. Известна е работата на печатницата-издателство „Знание“ на Любен Каравелов в Букурещ, където излизат български книги, вестниците на БРЦК „Свобода“ и „Независимост“, през 1875 г. възниква и списание „Знание“. Ботевата печатница в румънската столица публикува български книги и печата революционния вестник „Знаме“.   В Болград се появява училищна печатница, която постепенно се превръща в едно съвременно и немалко за времето си българско издателство. През 1877 г. в Свищов възниква и първата българска печатница на свободна България – тази на Хаджи Димитър Паничков, който мести печатницата си от Браила и Плоещ в дунавския град,  захващайки дълголетна фамилна дейност, продължена чак до Национализацията.

Водещ: Как протича развитието на книгоиздаването  и печатното дело на родна земя след появата на печатницата на Паничков? В началото става въпрос основно за централизация на книгопечатането, докато в по-късно периоди вече се инициализира и книгопечатане и в други български градове – кои са основните книжовни средища?

Лъчезар Георгиев: Началото на печатарското дело по българските земи се полага в Русе в печатницата на Дунавската област – през 1864-1865 г. започват първите сериозни издателски прояви. Това е първата институционализирана издателска дейност у нас, макар и на територията на тогавашната Османска империя. Там излизат над 190 български книги и други издания като вестник „Дунав“. След Освобождението печатарското дело продължава да се развива много интензивно. В началото на 80-те години е създадена Държавната печатница в столицата. Градове като Пловдив, Велико Търново, Свищов, а по-сетне и други по-големи областни центрове се превръщат в своеобразни книжовни центрове и средища на българската книга. Статистиката е интересна – докато пред 1883 г. в България е имало само 23 печатници, в началото на 1891 г. те стават общо 55, а през 1910 броят им нараства до 164 печатници, голяма част от които произвеждат и сериозни български книги. Докато в началото на 90-те години на XIX век градове като Свищов и Пловдив разполагат с по 7 печатници, то през 1910 г. в столицата печатниците вече са 33, в Пловдив и Русе – 9, във Варна – 8, във Велико Търново и Свищов – 4. Големите печатници и в столицата, и в други градове у нас се развиват интензивно за чест на българската книжна индустрия. Те поемат голяма част от книжната продукция на българите, така че тази, която излиза в чужбина след Освобождението, е много по-малко.

Водещ: В този период – края на XIX-началото на XX век – каква реално е нуждата по нашите земи от все по-развиващи се издателство и печатарство?

Лъчезар Георгиев: В периода след Освобождението се развива една тенденция – появата на мемоарно-документалната литература. Тя засяга национално-освободителните борби и заема много голяма част от нашата книжовна продукция. Печата се не само в столицата, а забележете – и в сериозни издателски центрове като Велико Търново, Пловдив, Русе. Излизат творби на автори като Захари Стоянов, в Шумен печатат написаното от Стоян Заимов; свещеник Петко Франгов и Моско Москов издават в Търново, където в периода след Освобождението се печатат и някои от творбите на Любен Каравелов. Много трудно е да се изредят всички примери. Сериозна дейност обаче установяваме след Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Тогава литературните прояви зачестяват и става осезаема нуждата от сериозно присъствие на българската литература. Тиражите се увеличават до 4000-5000, а понякога достигат и по-високи стойности.

Водещ: Проф. Георгиев, макар че се налага само бегло да преминаваме през отделните периоди на книгоиздаването у нас, да обърнем внимание и на литературата преди, по време на Първата и периода между двете световни войни.

Лъчезар Георгиев: В някои столични печатници има много добри попадения. По време на Първата световна война, например, започва да функционира една структура като Военно-издателския фонд, от където излиза поредицата „Военна библиотека“. Особено популярна е „Походна войнишка библиотека“, която се разпространява и на фронта. В началото на 20-те години в печатницата на Армейския военно-издателски фонд започват да излизат изданията на столични издателства като „Акация“ на Стилиян Кутинчев, някои авторитетни за времето списания като „Пролом“ на литературния критик Димо Кьорчев, „Юридическа мисъл“, „Звено“, „Български воин“, „Военен журнал“, „Военно-исторически сборник“. В списание „Родолюбие“ под редакцията на Илия Мусаков излизат редица ръкописи и рецензии на български книги – особено за военно-патриотичната литература в периода между двете световни войни.  В този много кратък разговор няма как да засегнем особено вълнуващата ме проблематика, която е свързана с някои големи издатели. Не споменахме издателствата „Хемус“, „Иван Игнатов и синове“  и „Факел“, „Древна България“, „Везни“; големия издател на български автори Александър Паскалев, издателите Тодор Филипов Чипев, Добромир Чилингиров, Славчо Атанасов, Мирчо Смрикаров, Жеко Маринов, Иван Коюмджиев; не мога да отмина и името на Военно-издателския фонд, и на Илия Мусаков като редактор на военни книги и поредици, както и ред други имена.

Водещ: Трябва да отбележим, че Вие работите и към момента пишете именно за периода по време на двете войни, както и за междувоенния период и това е повод за друг, отделен разговор в ефира на Радио „Фокус“.

Лъчезар Георгиев: Да, появяват се някои по-нови данни за тези периоди. В момента доработвам студия за книжната индустрия и нейният принос за българската книга в периода между двете световни войни. Съвсем случайно се сдобих с някои по-стари издания, които за времето си са били много актуални. Поредицата „Мозайка от знаменити съвременни романи“ много се е харесвала на българите. Тя е основана още в началото на XX век от София Данаилова Юрукова и продължава да се утвърждава и в периода между двете световни войни под редакцията на Георги Юруков. Бих искал да цитирам съвсем накратко мнението на писателя Емил Коралов за тази библиотека, емблематична за преводната художествена литература, книжовните вкусове и нагласите на българските читатели. Той казва така: „Няма преводна библиотека у нас, която така системно и с такъв добър подбор да е предлагала на българския читател изкуството на други народи, както „Мозайка от знаменити съвременни романи“. 29 години вече тази библиотека, чийто редактор сега е Георги Юруков, излиза най-редовно. Не едно поколение чрез нея е стигало до изворите на най-хубавото от световната художествена мисъл. Защото постоянството на библиотеката не е само в редовността на излизане, а най-вече в подбора на онова, което се превежда, във вкуса, който всякога са показвали нейните уредници. Може да се каже, че „Мозайка от знаменити съвременни романи“ е запознала нашия читател с най-значителните световни писатели. От изнесените до днес автори достатъчно е да спомена само Балзак, Достоевски, Толстой, Хауптман, Флобер, Чехов, Хамсун, Стендал, Сенкевич, Пруст, Анатол Франс, Луиджи Пирандело, Ромен Ролан, Мопасан, Пол Бурже, а от най-новите автори – Томас Ман, Андре Мороа, Иван Бунин, Джек Лондон, Бласко Ибанес, Анри Бордо и много други. Днес „Мозайка от знаменити съвременни романи“ не може да се отрече от никого. Тя вече е едно културно дело със следи от всички културни събития в България. И особено днес, когато съществуването на хубавата книга е така мъчно, „Мозайка от знаменити съвременни романи“ заслужава подкрепата на всички, които знаят да намерят в художественото слово една от най-чистите радости на живота“, казва писателят Емил Коралов още през 1937 г. Това е една своеобразна висока оценка за дейността на тази поредица, която чак до национализацията на издателския бизнес продължава да функционира. Аз притежавам един великолепен роман от „Мозайка на знаменити съвременни романи“ от 1945 г. под редакцията на споменатия Георги Юруков и в превод на Рачо Стоянов. Това е една великолепна книга, до която – представете си – са се докосвали читателите в началото на един преходен период, в който американската литература много скоро ще бъде гледана под лупа. Дори и тези автори, смятани за прогресивни, като Джек Лондон и неговият автобиографичен роман „Мартин Идън“.

Водещ: Виждаме нуждата на хората да разширяват кръгозора си и да четат освен военна литература, и такава, която им дава един съвсем нов поглед към света. Споменахте национализацията след първите години на Втората световна война и както и вие сам казвате към една от своите книги – „1944 е вододел а родното книгоиздаване, през който се прекършват устремите му в развитието на частната издателска инициатива у нас“. Можете ли с няколко думи да ни кажете каква е съдбата на книгоиздаването и печатането у нас и след това?

Лъчезар Георгиев: Какво се случва непосредствено след първите години на прехода след 1944 година? С указ от 1948 г. се слага край на частната издателска инициатива. Има закон за книгопечатането и за книжната индустрия, има нови нормативни актове. През 50-те години и малко по-късно вече са създадени нови големи български държавни издателства, а някои от които продължават и да функционират и до днес. Сред тях са „Народна просвета“, „Народна култура“, „Наука и изкуство“, „Български писател“, „Народна младеж“, „Партиздат“, „Профиздат“, „Издателство на Отечествения фронт“, а Военно-издателският фонд през 1951 г. се трансформира в „Държавно военно издателство“. Чак до демократичния преход функционират около 30 издателства в столицата и само 2 в провинцията. Издателството в Пловдив „Христо Г. Данов“, наследник на дълголетната издателска фамилия Данови, вече е с държавно участие. Във Варна функционира издателството „Георги Бакалов“. Очевидци разказват, че Емилиян Станев е искал да направи едно добро издателство в старата столица Велико Търново. Лобито обаче надделява – говори се, че варненци спечелили тази битка с писателя. Дали е точно така –  остава въпрос за бъдещи проучвания. Важното е, че държавата превръща книжнината в собствена социалистическа индустрия с годишен държавен план. Спомням си последната структура, част от която бях и аз като начинаещ издател вестникар – Творческо стопанско обединение „Българска книга и печат“. То даваше разрешения, разпределяше хартията и ръководеше търговските обекти за книги, докато не го закриха в началото на 90-те години на XX век. Има извори с доста информация по тези въпроси. По-важното е да кажем, че по един социалистически начин се планираше идеологически сериозно наблюдавана книжнина. Самият аз съм бил очевидец, дори потърпевш със своите книги. В момента зад гърба си имам 64 книги, някои от които се появиха едва в края на 80-те години, когато хватката беше леко охлабена. Исках да започна с белетристика, което не се случи – появих се с военно-патриотична литература и книги за национално-освободителните борби. Едва след началото на демократичния преход се позволи на писатели като мен да публикуват своите творби, които не бяха тогава в унисон с метода на социалистическия реализъм. Е, това дълга и не особено приятна тема.  Тя ми навява тъга…

Водещ: Да разбираме ли, че такава борба за публикуване на творбите си са водили редица автори по онова време?

Лъчезар Георгиев: Познавам такива автори. Ръкописи на техни книги отлежаваха по лавиците на държавните издателства. Все пак, нека да сме обективни. В соц-книгоиздаването имаше и позитиви. Например, тарифите за възнаграждения на авторите и издателската продукция. Днес се наблюдава злоупотреба с авторското право, не се сключват издателски договори, не се изплащат редовно или въобще авторски възнаграждения. В годините преди 1989 г. това строго се е съблюдавало, макар че на по-проверени и по-изпитани хора се е давало правото да получават по-добри и дори солидни хонорари. Съблюдаваната нормативност за съжаление дори с приемането на новия Закон за авторското право и сродните му права през 1993 г. и последвалите промени не се изпълняват коректно. Думите ми тук дори са твърде меки. Редица мои познати, някои от които вече не са между живите, са ми разказали за всякакви парадокси в посока на нарушаване на авторските им права. Това обаче е друга дълга и тъжна тема за проблемите на българската книга и на българския автор.

Водещ: Да обърнем внимание все пак на някои от тези проблеми. Макар че българският автор и преди се е срещал с редица трудности, след промените в края на миналия век предизвикателствата пред него са коренно различни, така ли е, проф. Георгиев?

Лъчезар Георгиев: В съвременната издателска индустрия сме свидетели на някои много тревожни тенденции. Един от актуалните проблеми днес е разпространението на българската книга до по-отдалечените точки на страната. За чест на структурите на държавното книгоразпространение, тогава българската книга стигаше и до най-малките селища, до най-отдалечените места. В продължение на последните 30 години постепенно се ликвидира инициативната частната книжарска инициатива.  Книжарниците в по-малките селища изчезват.  Но доминантата на големите търговски вериги, за съжаление, не успява да разпространи българската книга. Влезте в една книжарница и вижте колко са българските автори и какъв тип българска литература се продава. У нас се издават доста сериозни и добри български автори. Боли ме да виждам как представители на търговски вериги за книги обясняват, че ако не разпространяват преводната чужда книга на български език, няма да оцелеят. Разбира се, тук са налице и сериозните демографски проблеми, и покупателните възможности на населението, и засилващата се апатия към четенето и книгата въобще.

Водещ: Кой според Вас трябва да подаде ръка на българските автори в такъв момент?

Лъчезар Георгиев: Може би държавата трябва да „удари едно рамо“.  Да намери начин да насърчава чрез стойностни и дълговременни програми, проекти и инициативи, каквито примери има в европейските страни, интереса към книгата, четенето и българските автори. Да финансира регионалните , общинските и читалищните библиотеки – дори и тези в по-малките селища, за да могат да закупуват достатъчно книги от български автори. Да стимулира родното книгоиздаване, когато издава наши автори. Да насърчава спонсорството и дарителството, когато се отнасят до издаване на книги от български писатели, учени, университетски преподаватели, краеведи и пр. Участвал съм в инициативите за намаляване на данъка добавена стойност – един безкраен разговор с представители на Народното събрание. Това най-накрая трябва да се реализира – да се намали ДДС върху книгите, да се дадат преференции за българската книга, които вече са факт не само в останалите европейски, но и в Латиноамериканските държави. Там процентът добавена стойност е далеч под 20% – на места въобще го няма, а на други е съвсем символичен – около 4-5-6%.

Водещ: Вие сте един от специалистите, които трябва по-често да получават възможността да дават гласност на проблемите пред българския автор. Освен че сте член на Съюза на писателите, Вие сте основател и главен редактор на издателството на Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий“. Познавайки корените на книгоиздаването у нас и виждайки как се развива то в съвремието, какво сравнение можете да направите?

Лъчезар Георгиев: Благодаря за този въпрос и възможността да поговорим и за съвременното книгоиздаване. Когато в началото на 90-те години започнах като първия щатен служител и мениджър на нашето университетско издателство, не знаех, че ще се изправя пред такива предизвикателства през своята около 12-годишна работа в това издателство, преди дори да стана преподавател във ВТУ. Свидетел съм на първите стъпки на частния издателски бизнес, на началото на университетското и академичното книгоиздаване в новите условия, на пазарните механизми, с които често се налагаше да се сблъскваме и често бяха противоречиви в своите нормативни документи. Имаше проблеми с организацията, мениджмънта, разпространението на книгата. Най-сериозните ни проблеми бяха по отношение на възнаграждението на авторския труд. Парадоксът е, че днес научната книга, към която и аз съм съпричастен с изследванията и публикациите си, почти не получава възнаграждение и годините усилия, които полагат авторите, понякога не биват заплатени с никакъв хонорар. Опитах се да направя вътрешни издателски тарифи за авторски възнаграждения, които до края на 70-те години работеха добре, но след това нещата се попромениха не само при нас, но и на национално ниво. Отвсякъде се чуваше „Няма пари“. В такъв случай ти остава следният избор – или издават книгата ти без никакъв хонорар, или просто не я издават и трябва да търсиш частни издателства, на които да платиш. Изключенията не са много– вярно, някои издатели държат на престижа и авторитета. Има и Закон за авторското право, който по принцип регламентира тези въпроси – друг е въпросът доколко се спазват нормативните уредби.

Водещ: Проф. Георгиев, цялата си научна работа посвещавате на книгата –издаването ѝ у нас в различни периоди, кога и кой се заема с тази задача. Очертавайки обаче проблемите, за които току-що разказахте, как продължавате да творите в тази насока? И срещате ли съратници по своя творчески път?

Лъчезар Георгиев: Аз не съм единственият, който пише за българската книга. Доволен съм от това, което постигнал и като университетски преподавател, и като автор и на научна, и на художествена литература. Като че ли ни е необходим малко повече оптимизъм. Ето, наскоро извън всичките ми научни трудове си позволих да напиша и издам преди малко повече от месец една белетристична книга – „Лисабонската  наследница“.

Водещ: Именно с тази Ваша най-нова книга ми се искаше да завършим нашия разговор. Нека обърнем внимание и на факта, че това съвсем не е първата Ви художествена творба.

Лъчезар Георгиев: „Лисабонската наследница“ е един роман, който носи приключенски дух, но всъщност ни връща назад в библейските сюжети в началото на Новия завет. Идеята ми беше тази книга, да даде на читателите послания за надеждата, която в последните години са изгубили, за упованието, за връзката с духовното начало с нашите ценности, от които според мен най-важно е християнството. Интелектът и християнството заедно могат да добавят нещо ново към образа на съвременния българин. Първоначално идеята ми беше романът да не се казва „Лисабонската наследница“, а „Просветление“. Може би подведен по конюнктурни съображения, реших да сменя заглавието, но не съжалявам. Идеята на моята нова книга е да даде оптимизъм на хората, да им покаже един много хубав и светъл пример във връзката между представители на два различни народа – португалка и българин, които в едни извънредни условия намират упование в посланията на свети Павел и Христовото учение. Така те заживяват с красива надежда в нова съвременна България.

Водещ: Проф. Георгиев, ако ми позволите, нека въведем читателите още малко в атмосферата на книгата ви с няколко думи, които ще намерят след като разлистят „Лисабонската наследница“: „Свистящият вятър е притихнал, чайките мълчат и грохотът на вълните долу под скалите се спотайва. Светлина с големината на точка играе по дрехата на Ештрела. Откъм от кулата, види се,  някой от дежурните има оптични уреди, с които следи цялата територия на Кабо да Рока и далеч навътре, в океана. Андре неволно се извръща и вдига бинокъла към бялата кула с фара. Сега светлата точка става синя“. Нека завършим този разговор с посланието, което сте закодирал в тези и следващите редове.

Лъчезар Георгиев: Посланието ми е упование, надежда, повече вглъбяване в себе си. Нека останем повече хора и спрем с това озверяване. Имаме нужда от връщане към изконните добродетели и ценности. Трябва да се обърнем към християнството като към един голям нравствен коректив. Макар да не го пиша директно в романа си, аз влизам в реален спор с мислители на XIX век като Фридрих Ницше, които тотално отричат християнската идея. В България има една книга от този иначе голям философ, която е публикувана още през 1912 г. със заглавието „Антихрист: Опит за критика на християнството“. Много внимателно я четох и реших да не се съгласявам и с неговите посланията, а и на други модерни за времето си автори, омаловажаващи чистите християнски идеи от времето на Новия завет. Реших да напиша тази книга като един повик за оптимизъм, за нова надежда към българина, който дори и далеч на път през океана, отвъд пространството и времето, далеч от страната си, трябва да намира надежда и упование – упование в себе си и упование в Бог.

Анна АНГЕЛОВА