Проф. Милко Палангурски, историк: И до ден днешен българското общество не успя да прочете своята история за 9-ти септември

9-ти септември е изключително значима дата в българската история. Всеки един българин, знае малко или много за събитията, случили се у нас преди 73 години и е на ясно с последиците, които те са донесли за народа ни. Говорено е много по темата, но в обществото все още витае идеята, че не всичко е казано и прието. Повече за това как 9-ти септември се приема днес, какво значи датата за българите и с какво ни промени тя като нация, прочетете в интервю на Радио  „Фокус“- Велико Търново с историка проф. Милко Палангурски.

 

Фокус: Проф. Палангурски, как изглеждат събитията, случили се на 9-ти септември 1944 година, през призмата на съвременния българин. Обществото ни днес, сякаш безгласно е приело, че трябва да се отърсим от тях, дали това е правилно, въпреки,ч е те са част от нашата история.

Проф. Милко Палангурски: Това е абсолютно сигурно, че те са част от нашата история и то от онази част, която трябва да се помни, както разбира се и всяка друга част, която е важна. Но, за да разберем какво се е случило на 9-ти септември 1944 година, трябва да сме на ясно какво представлява България преди това. Възстановяването на България в края на 19-ти век има една цел – създаването на модерна, демократична, европейска държава, която има всички видове институции, които са познати в развитите европейски държави и всички права и свободи на гражданите, които са извоювани в европейското пространство, след великата Френска революция. Така, че българската история, след Освобождението, включвам и Търновската конституция, постига, в известна степен, не в най-блестящия й вид, точно тези неща – права и свободи на гражданите, на правото на сдружение, на избор, на политически плурализъм и участие в обществения живо, правото на собственост и всичко това на практика след 9-ти септември е ликвидирано. След това, близо около половин век, страната вървеше в обратната тенденция , напускайки европейските принципи и разбирания за управление и самоуправление на обществото и следвайки една тоталитарна система. Така, че разглеждайки какво се случва на 9-ти септември, ние трябва да сме на ясно каква е генералната концепция на нашите възрожденци, онези, които постигат българската свобода през 1878/1879 година и, които поставят основите на българската демокрация.

Фокус: Можем ли да кажем, че една от причините българското общество да позволи това да му се случи е, че то е било младо и не до там развито демократично общество и не е имало перспектива да защити тези си ценности, както днешният българин би го направил?

Проф. Милко Палангурски: Причините са комплексни. Те се крият още в националните катастрофи от първото десетилетие на 20-ти век, в Ньойския, преди това и в Букурещкия мирен договор, в обезверяването на българското общество, че не успява да реализира своята основна цел – националното обединение. Голямата икономическа и политическа криза след Първата световна война, която извежда на преден план тоталитарни идеологии – като земеделски режими и идеите на Комунистическата партия, също оказва влияние. Всичко това е комплексно, но вече при края на Втората световна война, ние реално попадаме в менгемето на една тоталитарните сили – Съветска Русия, а преди това сме под менгемето и на двете тоталитарни сили – Германия и Русия. В крайна сметка останахме в сферата на СССР и бих казал, че това е решаващия фактор, защото тя няма нищо общо с това какво е имало българското общество като модел и начин на развитие до този момент. Разбира се, това е основна причина, но не бива да разбираме и нашите вътрешни причини, които съществуват и не бива да ги пренебрегваме. Познаването на историята трябва да върви паралелно във вътрешен план, както и към онова, което се случва след глобалния конфликт, наречен Втора световна война.

Фокус:Обръща  ли се днес по-сериозно внимание на датата от психологическа гледна точка, отколкото от историческа?

Проф. Милко Палангурски: Българското общество така и не прочете своята история за 9-ти септември. Аз винаги съм казвал, че ако в българската история има кървави събития , то те не се изчерпват с Априлското въстание. Тук също можем да включим и събитията след 9-ти септември. На практика жертвите около 9-ти септември  са толкова колкото  жертвите на Априлското въстание, което доведе до създаването на националната демократична държава – България. Жертвите от 9-ти септември са дори повече от онези, които загиват на фронта, защитавайки България в края на Вратата световна война. Така, че пренебрегването на този вътрешен конфликт и неизясняването му до край , показването на всички онези механизми, които са довели до този граждански конфликт, например за разлика от една Испания, доведе до там,ч е българското общество продължава дискусиите и омаловажаването онова, което се е случило, налагайки в България съветския тоталитаризъм. Затова на българското общество му предстои разговор. И до някъде Вие сте права, че нещата отиват в психологическа гледна точка, защото отново се размахват идеите за фашисти, комунисти и т.н. Не, че не трябва да се говори за тях, това трябва да се каже, но в крайна сметка обществото трябва знае кой, кога, какво и защо е направил, за да ликвидира неговите права и свободи за половин век.

Фокус: Дали всичко това, което изброихте е породено от някакъв срам в обществото, че събитията са се случили? Ние отказваме да признаем, че те са част от нашата история, а ако съумеем да го направим много по-лесно ще се отърсим от последиците, които и днес са видни.

Проф. Милко Палангурски:  Напълно съм съгласен. Нека направим сравнение с Бившия Соцлагер. Вижте онези страни, които прочетоха до край историята си и, които не се посвениха да кажат истината и продължават да го правят, къде се намират те днес в социален и икономически план. Всъщност, само у нас, разговорът не се доведе до край. В една съседна Румъния , макар и със закъснение, това беше направено и колкото и невероятно да звучи – колкото обществото е по-на ясно с това какво трябва да мисли и да цели в бъдеще, толкова по-добри икономически, социални, политически, културни и всякакви други отношения, за каквито се сетите, съществуват. Чехия и Полша бяха икономическите стълбове на бившето Източно – европейско пространство, но там разговорът мина изключително бързо и ясно , категорично и вече той е част от историята.

Фокус: Можем ли да кажем че всичко започва от това, че  психологическата нагласа на българина е такава, че той се чувства репресиран по някакъв начин и това води до икономическите проблеми в страната?

Проф. Милко Палангурски:  Репресиран е трудно да се каже, при положение , че ние имаме свобода на словото и печата, и всичко онова, което се гарантираше от Търновската конституция вече е възстановено и функционира в рамките на европейската система. Но ми се струва, че трудно може да се говори, че  води до икономически проблеми. Но то води до избора на икономическа и културна политика. Ще Ви дам пример от близкото минало – когато поляците трябваше да правят реформи в началото на 90-те години, те заявиха, че ще я направят по най-бързия възможен начин и приложиха т. нар. „шокова терапия“, която у нас беше отхвърлена от мнозинството в населението. Това се случи, защото обществото не беше на ясно какво очаква и какво търси в бъдеще, то искаше някакъв социализъм в човешко лица, който не може да съществува. В същото време поляците и чехите извършиха реформи за по-малко от шест месеца, които ги направиха икономически стабилни.

Фокус: При нас нещата не могат да се случат, защото ние нямаме ясна визия за това как да се отърсим от миналото, което всъщност не признаваме?

Проф. Милко Палангурски:  Да, точно така. И то не само от близкото минало, но и от далечното. Ние винаги търсим някакви дълготрайни последици,като започнем от Османската империя, преминем през националните катастрофи, Великите сили, злокобните идеи на илюминатите и още не знам какви зли сили, които вървят в българското общество. Това, според мен означава, че обществото не е на ясно, в крайна сметка, какво иска да постигне.

Фокус: Какъв е пътят, който трябва да поемем, за да променим нагласите си?

Проф. Милко Палангурски:  Аз не съм от най-големите оптимисти, но виждам, че единственият възможен път е образованието. Но, както знаете, у нас на думи то винаги е първостепенно по своето значение, роля и място в политиката,  но така или иначе у нас се отделя най-ниския бюджет в Европейския съюз, като процент от БВП. Това показва, че всичко е една илюзия и опит за говорене, че имаме желание и намерение, и тук не говоря само за последните  2-3 години, а за последните две десетилетия. На практика, колкото и неприятно да ми е да го кажа, от най-образованата европейска нация, ние се превръщаме в най-маргиналната в това отношение. Тук не обвинявам само управляващите. Българските политици са еманация на качествата на нацията и е съвсем логично да очакваме от тях и от онези, които ние излъчваме и приемаме като елит , да ни водят към политиката, която мислят за правилна.

Фокус: Искате да кажете, че няма значение кой управлява обществото, защото то е достатъчно силно, за да диктува това, което иска да се случи?

Проф. Милко Палангурски: То го диктува с изборите. В крайна сметка колкото и да са недоволни от това , което се случва, никой не оспорил легитимността на договорените политически избори в последния четвърт век. Всички наши управляващи са легитимни, както и техните политики. Проблемът е, че нямаме дългосрочен план и визия за това как народът ни трябва да се превърне в общество, което има идея как да се самоуправлява ефективно.

Луиза ТРАНЧЕВА