Проф. Милко Палангурски, историк: Ясната цел за постигане на Независимостта и правилният момент за реализирането й са най-ценните уроци от преди 111 години

 

Историкът проф. Милко Палангурски в интервю за празничното издание на предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“

 

Водещ: Проф. Палангурски, вие сте част от инициаторите през 1996 година датата 22 септември да стане официален празник. Това се случва две години по-късно. Първо, кажете ни трудно ли беше постигането на това?

Милко Палангурски: И да, и не. Да, защото в крайна сметка вървеше вече един процес за възстановяване и нормализиране на българския празничен календар. Не, дотолкова, доколкото имаше естествена съпротива на българското общество към всичко ново и всичко, което евентуално би разрушило стари структури. У нас, знаете, че модернизацията, независимо в коя сфера, върви понякога адски бавно, трудно, със загуба на време, на ресурси, на политическа и социална енергия. Но, така или иначе, за сравнително кратко време ние възстановихме националния си календар – такъв, какъвто трябва да бъде – в периода 1990-2000 година.

Водещ: Останахте ли разбран в инициативата си? Това ли разбиране за почитане на датата и обвързаните събития с нея търсехте?

Милко Палангурски: Винаги има едно желание за повече. Аз лично винаги съм влагал в тази идея повече мисълта за национална гордост и за собственото ни като нация поведение като хора, които можем да се самоуправляваме – нещо, което много често и медии, и общество, и противници на тези празници, изкривяват с идеята, че виждате ли, това било празник примерно на монархически институт, било чисто исторически. Но, така или иначе, рано или късно надявам се да достигнем и до това в крайна сметка най-желано разбиране за празника.

Водещ: От историческа гледна точка актът на обявяване на Независимостта или по-скоро събитията, довели до него, са по-интересни?

Милко Палангурски: Актът винаги е интересен, защото когато взривиш европейския дипломатически мир и статукво, винаги е интересно. Следват едни трескави месеци, където дипломатите от целия континент се опитват да разрешат въпроса. Така че събитията няма начин да не са интересни за изследване и разбира се, за поуки, които могат да бъдат извлечени от историческите събития. А що се отнася до събитията преди, те са логична основа на онова, което в крайна сметка се случва на 22 септември. Всичко онова, което сме направили в течение на близо 30 години, 22 септември нямаше да го има.

Водещ: Именно дипломатическите уроци ли са най-ценните неща, които бихме могли да изведем оттук?

Милко Палангурски: Да. И още един много ценен урок, той е повече във вътрешнополитически план – ясна цел, добре мотивирана, добре подготвена и използване на реалните моменти за нейното реализиране. Това е може би най-важното в случая, което хич не е за подценяване. Защото много добри идеи в историята и в развитието на една нация и една държава са пропадали, заради неуспешно преценяване на момента за тяхното реализиране. В случая имаме един комплекс от много добри ходове, гледни точки на българската дипломация, на българската вътрешна политика, на политическите сили, на двореца, на парламента, на Министерски съвет, да достигнат до това в крайна сметка окончателно решение за статута на българската държавност.

Водещ: Освен изключително доброто разчитане на ситуацията, вътрешна и международна, откъде идва основанието за национална гордост в тези събития?

Милко Палангурски: В крайна сметка дори само фактът, че ние, българите, сме една от малкото държави, които сме постигнали пълен национален суверенитет, без да водим война, без да загубим ресурсите на нацията – и човешки, и институционални, разбира се и финансови, е достатъчен повод за гордост. След като сме успели да ликвидираме един от общоевропейските договори, които тогава фактически движат европейската дипломация, без сила, без война, аз не виждам защо да не е повод за гордост? Напротив, точно такива неща – градивните, са най-сериозната причина за подобна гордост и разбиране за българската история в бъдеще.

Водещ: Днес, имайки предвид множеството колективни международни структури, в които страната ни участва, до голяма степен можем да кажем, че имаме глас по важните теми. Имаме ли обаче силата да влияем и в тази връзка да градим в известна степен независимостта си?

Милко Палангурски: Вече влиянието ни в международно отношение е много интересен и бих казал резонен въпрос. Ние никога не сме били част от толкова огромна икономическа и военнополитическа структура. За 13 века история България за първи път е със съюзници 28 държави, в съюз е с почти всички свои балкански персонални съседи, с изключение на Сърбия и Македония. В България никога не е имало 600-милионен гарантиран пазар, който е достъпен за всяка българска стока, стига да има кой да я произведе. И ние съвсем логично е, че в тези структури, разбира се, не можем да свирим първостепенна цигулка, но можем да бъдем от онези, които много добре олицетворяват и своите интереси и интересите на своите съюзници. Така че, погледнато от 13 и половина вековната ни история, никога нашият глас не се е чувал на толкова голямо, широко социално-икономическо пространство. Има какво да се желае още – то е факт. Но и другото е факт – че постигнатото в последните 30 години въобще не трябва да се подценява, защото сме решили поне два основни проблема – опасността за българската национална сигурност. Второто, което е и най-важното – социално-икономическите условия за просперитет са налице, и само от нас зависи в крайна сметка до колко ще ги реализираме.

Водещ: Нека да завършим с един поздрав към великотърновци, а и не само.

Милко Палангурски: Националните празници не са на отделните градове, макар че общо-взето в политическия протокол на практика се оформи така, всеки град празнува един от националните празници като център. Но нека да поздравим всички онези, които в крайна сметка искат да бъдат самостоятелни и знаят, че могат да управляват и своята съдба, и своята общност, и своята страна.

Виктория МЕСРОБОВИЧ-КУВЕНДЖИЕВА