Проф. Пламен Павлов: Изборът, който прави Стефан Стамболов с Кобурготската династия, е правилен за България

Проф. Пламен Павлов, в интервю за седмичния обзор на Радио „Фокус“ „Метроном“

Водещ: Симеон Сакскобургготски – цар на българите в периода 28 август 1943 и 16 септември 1946 година и министър-председател между 2001 и 2005 година навърши 80 години. Той е син на цар Борис III и внук на цар Фердинанд. Произхожда по бащина линия от рода Сакс-Кобург и Гота и от рода Орлеаните. И всъщност, какво означава за България Кобургготската династия? Какъв е нейния политически принос? Събеседник е историкът проф. Пламен Павлов.

Пламен Павлов: Не съм специалист по генеалогия, не съм и монархист, за да мога да дам може би толкова подробна информация. Не че не са известни – много неща са известни, хората ги знаят, но ние според мен първо трябва да пожелаем дълъг живот и здраве на бившия ни цар и бивш премиер. Един човек, който според мен има много достойнства, разбира се, той има и своите грешки, своите пропуски в политиката, които тепърва може би трябва да се коментират. Но това, за което искам да апелирам най-вече към нашите слушатели, пък и към колегите историци, въобще към политолози, наблюдатели е: да се гледа малко по-трезво без толкова много емоции. Ние много често натоварваме нашата оценка към исторически личности, към цели периоди от нашата история с прекалено много емоции, като в това се губят личните достойнства на хората, на представителите на тази династия, както казахте. А те все пак трябва да бъдат оценявани от гледна точка на техния личен принос. Това, което важи за Симеон Втори, важи разбира се и за неговия баща Борис Трети – една от най-популярните и обичани личности в българската история. И за неговия дядо – Фердинанд, който пък е може би една от най-ненавижданите фигури, до голяма степен без основания. Така че ние трябва да се поставим на тяхното място, доколкото това е възможно, да разглеждаме техните действия в контекста на самата епоха. И тогава нещата изглеждат не съвсем такива, каквито пропагандата ги правеше години наред. Особено по време на комунистическия режим, пък и преди него, особено левите сили бяха превърнали Сакскобургготската династия в някаква демонична сила, в някакви проклятия над България. Тиражираха се различни фалшификати, като т.нар. „съвети“ на Фердинанд към сина му,  нещо, което е мистификация и което изобщо няма никаква историческа стойност. Така че нужно е да се освободим от пропагандата и емоцията и да гледаме трезво на нещата. Ако гледаме така, трябва да признаем, че на представителите на тази династия или по-скоро тези хора като личности, които произлизат от въпросните родове, както вие правилно казахте, че не бива да се забравя и Орлеанската или Бурбонската династия, тъй като тази линия на влияние в Европа е не по-малко важна, отколкото връзката с малкото херцогство Сакс-Кобург унд Гота (Sachsen-Coburg und Gotha), както би трябвало цялото му название да бъде. Има много спекулации, че това не е първичния род, че това е вторична, третична линия. С вас дори в един предварителен разговор си говорихме за тези неща. Трябва, обаче, да се признае, че изборът, който е направен от Стефан Стамболов, въобще от българския елит в ония мътни времена около проруския преврат в 1886 година, последвалите събития, опасността Княжество България да бъде окупирано, да се превърне в някакъв ужасен период в нашата история, та този избор според мен е правилен. Той, разбира се, е много окарикатуряван – Фердинанд е представян като някакъв пройдоха, който съвсем случайно се е озовал на българския престол. Това, разбира се, не е вярно. Изборът в общи линии е бил твърде точен, още повече, че тогава младият австрийски офицер Фердинанд е проявил и сериозна смелост, за да се заеме с една такава не особено благодатна задача. Специално по линия на династичните връзки, тук връзката по линия Сакскобургготската династия с британския двор, по линия по Орлеанската и с Франция, макар тя тогава да е република, пък и с други европейски страни е много важна.

Водещ: И с белгийския двор.

Пламен Павлов: Да, точно така. И с португалския даже, ако трябва да добавим, и с много други. И това, съгласете се – България се е освободила само преди 7-8 години, част от България дори, ако трябва да бъдем точни. Ние сме в статут на едно трибутално княжество, васално на Османската империя. Освен това Съединението е станало буквално преди малко повече от година, и самото обсъждане на кандидатите на българския трон и това, което е направено от правителството, тук основна е заслугата, разбира се, на Стефан Стамболов, и от самия Фердинанд Сакскобурггота е много важно. На практика това е може би първата по-голяма да не кажа рекламна кампания, може би звучи неточно, но говори се за България много. И самото идване на Фердинанд все пак е много положителен акт в тази тежка криза, заявена с русофилските бунтове, с разделение в обществото. И виждаме, че самият Фердинанд, независимо от многото грехове, които му се преписват, те са действителни, разбира се, някои от тях, но все пак това е човек, който отдава много сили на България, който е модерно мислещ човек. Тук не трябва да забравяме, че неговият баща Аугуст Сакс-Кобург-Гота е такъв човек и е генерал от австрийската армия. Неговият дядо Фердинанд, който добавя и Кохари, едно също много обсъждано разклонение – там понякога се търсят едни конспирологии, но Кохари е унгарска фамилия, магнатска фамилия, която се споменава още в 15-и век във времето на крал Матияш Корвин  и става дума за един род на офицери, на хора, които са се били с османските турци в Средна Европа. Така че военната професия е една от типичните професии за рода им. Неслучайно самият Фердинанд има такова образование. Той пряко не се меси във военните дела, тъй като ги няма тези права и по Конституция. Ние не бива да забравяме, че все пак сме конституционна монархия, не абсолютна, но виждаме, че по негово време, когато има стамболовистки кабинети най-вече, се хвърлят много големи усилия, и армията е много голям приоритет. Аз само си мечтая да се намерят подобни държавници и днес, тъй като една държава, която иска да стои стабилно на европейската сцена и въобще да всява респект и да има авторитет,  несъмнено трябва да има силна армия. И тогава само с едни доста смели действия, разбира се, със заеми, с разни други механизми, виждаме, че България се смята за бъдещата пета велика сила, която така и не се е състояла, но за нея Фердинанд има много голяма заслуга. Знаем един анекдотичен случай, когато сръбският крал му казва: „Аз съм сърбин, а моят народ ме мрази, ти не си българин, твоят народ те обича“. Фердинанд е бил популярна личност, независимо от тщеславието му, от разни други негови недостатъци, но това е модерно мислещ човек, човек, който гледа далеч в бъдещето. Мен ме подразни един филм по „Дискавъри“ по този така хубав канал, където се казваше, че как един бивш френски президент първи се бил качил на самолет. Този владетел, първият държавник, който поема риска да направи полет с това все още странно творение от летви и плат, е именно Фердинанд. Знаем страстта на неговия син цар Борис Трети към техниката, към локомотивите. Изобщо това са модерно мислещи хора.

Водещ: А какъв отпечатък те оставят върху политическата история на България?

Пламен Павлов: Аз също пак бих повторил, че не бива да се подценява тяхната роля, но не бива и да се преувеличава. Тъй като ние наистина сме конституционна монархия, ние сме държава с един много силен изначален демократичен инстинкт, наследен от Възраждането. Така че много често и Фердинанд, понякога и Борис, се превръщат в изкупителна жертва на много вини, включително и на хора, които имат по-голяма вина от тях. Ето, да речем, тези дни ние си спомняме с тъга и гняв за Втората Балканска или Междусъюзническата война, и там се преписва всичко на авантюризма на Фердинанд, на някакви негови заповеди. Това много отдавна е установено, че не е така, че няма никаква писмена заповед, че има престараване от страна на военното командване, на други фактори. А и не бива да забравяме, че за всичко е виновно правителството. Все пак най-силният политически фактор е правителството. От друга страна самият Фердинанд се бърка в политиката, Борис Трети го прави с по-голяма неохота, но няма къде да отиде, особено в едни времена, когато мирише на война. Но мисля, че обективната оценка показва, че като цяло личностите на Борис, на Фердинанд, пък ако щете и на Симеон Втори като премиер на България, има много положителни страни наред, разбира се, с елемент на критика специално към цар Симеон Втори като премиер на България. Аз не искам сега да огорчавам дните на неговия юбилей, но все пак неговото участие в Тройната коалиция за мен и досега е нещо, което не може да се приеме с одобрение.

Водещ: Как вашите колеги след години ще оценят управлението на цар Симеон Втори  като премиер на собствено правителство на НДСВ?

Пламен Павлов: Надявам се, предполагам, не мога сега, разбира се, да гледам в бъдещето с увереност, но ако хвърлим един поглед назад във времето, виждаме, че това беше едно правителство, което общо взето имаше балансирана политика, което стоеше доста добре на сцената. Разбира се, в него също имаше слаби фигури, но мисля, че по-малко, отколкото в други правителства. Общо взето мисля, че мечешка услуга на цар Симеон Втори, който се закле в републиканската Конституция и стана премиер напълно законен, е това, че като човек, който е живял дълги години в чужбина не по своя воля, не по своя вина, не бива да го забравяме, той нямаше достатъчно добра представа за нещата в България, независимо, че е човек със силен интелект, с много широки интереси, добър психолог. Така че може би това донякъде го подведе в някои случаи. От друга страна той донякъде копираше подхода на своя баща за безпартиен режим. Не че това е най-лошото нещо в света, просто в друга политическа ситуация подобни комбинации виждаме, че крият и своите рискове. Но като цяло, ако се обърнем назад в  недалечното минало, виждаме, че България в тези години имаше сериозни успехи, и че имаше може би по-голяма степен и на демокрация, и на свобода на словото. Нямаше ги някои явления, които, за съжаление, ги има и днес, особено в нашия сектор, медийният.

Водещ: Много политици, някои от които и днес действащи, са продукт именно на цар Симеон Втори, на неговия стил.

Пламен Павлов: Дали този стил е само негов или той така се изгради в движение този стил, защото ние знаем, знаем по медийни публикации, нямаме достъп до документи, нямаме и чак такава широка информационна база, но от начало цар Симеон не искаше да бъде премиер. Той не искаше да създава дори и партия. Наложи се да се регистрира с мандатоносители на две никому почти неизвестни партийки. Изгради едно движение, което беше на негово име, което той самият, доколкото се знае, искаше да получи ново име и то го получи. Но с оттеглянето на неговата личност от политиката и това движение на практика се обезличи. Аз вчера имах честта да бъдат поканен на службата в „Св. Александър Невски“. Така ми беше донякъде интересно като историк и като човек все пак с някакво отношение към нещата, да видя част, голямата част от тогавашните хора, които бяха на власт на различни позиции. Между тях има хора, които наистина мисля, че са качествени. Разбира се, имаше и по-случайни фигури, което е неизбежно при един такъв екстремен обрат, какъвто беше този през 2000-2001 г. Но така или иначе не мисля, че трябва да гледаме пристрастно и с предварителни тенденциозни нагласи. Защото има и такива неща. Не бива, разбира се, и да идеализираме ситуацията и да мислим вече за ролята на спасителя. А и самият Симеон Втори Сакскобургготски виждаме, че е един човек, който се държи достатъчно скромно, достатъчно деликатно. Възпитан. Как да кажа, ние не сме в състояние на няколко минути да му дадем пълен портрет, но мисля, че при управлението на неговото правителство имаше в по-голяма степен и по-свободни отношения в политическия елит. От друга страна, пък беше разбит т.нар. двуполюсен модел, което си има своите следствия и до днес. И отрицателни включително, имам предвид.

Водещ: Проф. Павлов, като бяхте на службата в катедралата „Св. Александър Невски“, направихте ли връзка с 1937 г., 80 години назад? Когато в 10 часа са забили камбаните на същата катедрала, известяващи раждането на престолонаследника. Как се почувствахте в този момент?

Пламен Павлов: Да, аз ви благодаря за този въпрос. В него има, разбира се, и един много интересен коментар. Така е било тогава. За тогавашното общество, макар и вече в модерния 20-и век, раждането на престолонаследник, осигуряването все пак на стабилност в държавното управление е било нещо изключително важно. Моят покоен дядо, който е бил в Загреб, живял е там години наред, ми е разказвал навремето как цялата българска колония отива на гарата след годежа и обвързването на цар Борис Трети с царица Йоанна, или Джована Савойска. Във всеки случай това са били мигове на национално единство, на някаква надежда. Даже и в 1937 г., независимо от все пак немалкото влияние на левите елементи, на комунистите. Не само заради това, че оценките били вдигнати или с други подобни неща, но просто това е бил позитивен момент: раждането на Симеон Втори Сакскобургготски е било натоварено с много надежди. Разбира се, той не носи вина и също няма и заслуга за нещата, които са се случили в неговото кратковременно царуване в едни бурни времена, когато той е едно малко дете. Но не бива да забравяме и перипетиите, които е преживял този човек и цялото му семейство. Прогонването от България с манипулативния референдум. Той така или иначе, референдумът е щял да даде резултат в полза на републиката. Но не бива да забравяме как е проведен, с какво грубо насилие, с предварително поставени въпроси „За народна република“, нали, няма двете опции равнопоставени. Така че и за изгнанието му, и връзката му с България несъмнено си спомняме, какво изживяване беше интервюто на Кеворк Кеворкян с него и каква беше реакцията на „Работническо дело“ тогава, нали, с груби нападки. И точно това, което си говорехме, приписване на някакви чудовищни вини на конкретни личности и на една династия, която беше превърната, отново повтарям, в някаква демонична сила, а това не е така. И ако се върнем отново към първия въпрос към династията, ами тя идва на практика от едно малко херцогство в Тюрингия, но с много здрави корени, с много силно влияние в европейската политика. Все пак за един 19-и и дори за началото на 20-и век това са много важни неща, да имаш подобни международни позиции, да имаш възможност за контакти с великите сили. Самият Фердинанд се е държал с много голямо достойнство. Не случайно той приема титла цар на българите, с което е заложена идеята за национално обединение. Не само заложена, но направо е прокламирана. За Борис Трети също знаем неговата роля за нашия стремеж към национално обединение. В заключение, трябва да гледаме обективно и да оценяваме в крайна сметка хората според техните дела.

Цоня Събчева