Проф. Пламен Павлов: Изборът на София за столица е израз на волята за национално единство

 

Историкът проф. Пламен Павлов в интервю за сутрешния блок „Добро утро, България“ на Радио „Фокус“

Водещ: На 3 април (22 март по стар стил) през 1879 година Учредителното събрание в старопрестолната столица Велико Търново избира за столица на Княжество България град София. Така вече 138 години София е българска столица.  Припомняме си събитията сега заедно с историка проф. Пламен Павлов.  Проф. Павлов, какво точно се случва на Учредителното събрание във Велико Търново? Какви са били аргументите тогава на проф. Марин Дринов за избора на София за столица?

Проф. Пламен Павлов: Идеята София да бъде българска столица наистина е на проф. Марин Дринов и не само на него. Тази тема е била дискутирана още преди свикването на Учредителното събрание. Тя витае във въздуха още, когато са борбите за българската Екзархия. Има предложение Екзархът да присъства в София, макар, че тогава това предложение не намира подкрепа. Също така не бива да забравяме, че проблемът на Цариградската конференция, най-сериозният дипломатически резултат от Априлското въстание, става дума за декември 1876 година, се предвижда да се създадат две български автономни области, една със столица Търново – Източното, и втората столица София – Западната. Идеята София да се превърне в българска столица не е нещо необичайно за онова време, тя освен това еволюира по време на самата война, тъй като княз Черкаски избира за център на своята администрация София. От Пловдив се прехвърля там администрацията, тъй като се вижда всъщност, че Пловдив няма как да бъде столица. Тук борбата е между старата столица Търново, Пловдив и София. Това са трите центъра, макар че има идеи и за Русе, и за други варианти, но в общи линии кандидатурите са три – Пловдив, София и старата столица Велико Търново, като трябва да признаем, че в огромната си част общественото мнение, а от начало и самата руска администрация е на мнение, че Търново трябва да възстанови столичния си статут. Така или иначе в хода на самата война, в хода на самите събития натежава кандидатурата на София. Иначе по време на самото Учредително събрание на днешната дата  няма и някаква особена дискусия. Това, което днес се коментира, до голяма степен е митология, базирана на спомени. Много често се казва, че по време на гласуването София е надделяла само с 2 или 3 гласа, или само с един глас, докато в официалния протокол на Учредителното събрание се казва: „Предложението на господин Цанков се прие с вишегласие, и се вписва в протокола“.  Вишегласие означава с мнозинство, т.е. вероятно е имало някакви различия, но ако четем съответния протокол на Учредителното събрание, въпросът за столицата заема не повече от десетина реда, т.е. предварително вече е имало консенсус София да стане столица и трябва да кажем, че официалното предложение е внесено от Тодор Джебаров, един днес позабравен шуменец, участник в Революционното движение в Шуменския комитет, в който най-известният човек е Панайот Волов. Джебаров, който е един от младите депутати, тогава той е на по-малко от 30 години и казва столица на Княжеството да стане София. Тогава Никола Михайловски взема думата, оказва се, че няма обратно предложение. Тогава между авторитетните фигури в българската политика челни позиции имат Драган Цанков и Марко Балабанов, които са представлявали нашия народ с една дипломатическа мисия, под опеката на Екзархията, в Западна Европа, и Цанков ето какво казва: „Ние имаме две столици – Търново е историческа, София – правителствена. Затова аз предлагам и занапред София да остане резиденцията на княза, а в Търново да става коронацията на княза и това се приема е вишегласие“. Това е в протоколите.

Водещ: Това означава ли, че изборът на София по никакъв начин не е елиминирал, не намалява значението на Велико Търново тогава?

Проф. Пламен Павлов: Именно да. Това се забравя, че всъщност то става в свободните събития след Освобождението, всъщност самият търновски елит се преселва в София, важи и за русенския елит, след Съединението и за пловдивския. Към София започва едно „изтичане на мозъци“, ако използваме на шега съвременната терминология, но това е в името на националното единство и на националната кауза. Тук именно трябва да кажем, че аргументите на проф. Марин Дринов, на Марко Балабанов, той е на същото мнение, на Драган Цанков, на Петко Каравелов, т.е. има едно доста сериозно единодушие, че София е по-подходяща в случая за столица, без да се отричат достойнствата и на Велико Търново, на Пловдив. Идвата града са трудно защитими при една външна агресия. Освен това в Пловдив тогава все още има доста силен гърцизъм. Между другото, Пловдив е по-градско средище, докато за София неслучайно се казва, че макар и населението в София да е твърде изостанало, то ще навакса. Възрожденските процеси в София вървят все пак по-леко, с по-малки темпове, в сравнение с Източна България, и особено с такива центрове като Пловдив, като Търново, като Русе. Така или иначе София оправдава това свое значение. Основното нещо, което обединява нашата интелигенция, тогавашният ни елит, а ние тогава имаме елит, аз в момента малко се колебая да кажа дали имаме елит, дай Боже да ме опровергае в бъдещите дни и години нашата политическа класа, но тогава нашият елит има високо чувство за национално единство и е казано неслучайно, че София е по-подходяща, тъй като тя е съседна с Македония, а също и с Румелия. Не бива да забравяме, че тогава ние сме „загубили“ или не, Румелия е автономна провинция в пределите на Османската империя. Това за момента е изключително важно – . връзката с Източна Румелия и с Македония, тя е определяща.  На последно място е и сръбската заплаха. Може би така ще изненадам някого, но в момента, когато се водят тези дебати, ако отворите този протокол, ще видите, че преди избора на столица, се обсъжда сръбската окупация на Брезник, на Трън, западни земи в Кулско, във Видинско. Сръбското княжество, което се включва във войната сред Плевенската епопея, когато вече е ясно как той ще бъде победител, окупира български земи, независимо, че е завладяло български земи в предходно време, независимо, че и Санстефанският и Берлинският конгрес му дават изконни български земи, каквито са тези в южното Поморавие, но сръбският апетит е много голям и той всъщност цели и самата София. Неслучайно по време на сръбско-българската война идеята на крал Милан и на неговите военни беше да бъде завладяна София,. Има много причини София да бъде избрана. Разбира се, на първо място е националното единство, и всъщност на второ място, пак е националното единство, тъй като сръбските апетити в Източна посока застрашават българското национално единство и въобще нормалното съществуване на българската нация.

Водещ: Проф. Павлов, по данни от 1878 година в София тогава има под 12 хиляди жители, две училища, 7 църкви. На фона на над двумилионна София сега, запазила ли е своята история, своя дух и тази воля за национално единство?

Проф. Пламен Павлов: Това трябва да го кажат може би софийските ми колеги, все пак аз съм русенец, който работи и живее във Велико Търново. Шегувам се, разбира се.  София е нашият национален център. В някои отношения го е запазила, в крайна сметка в София и днес има будно население, млади хора, хора от всякакви възрасти. Достатъчно е да посоча един пример, когато беше открит паметника на Цар Самуил, дело на Фондация „Българска памет“ и на д-р Милен Врабевски, и на много други съмишленици, един от които е и моята скромна личност, имаше всеобщо одобрение на софийското гражданство и въобще на цялата нация, за сметка на разни оригиналничещи колеги, които приемат да има паметник на Съветската армия, но не и на Български владетел. Ето примерно София и днес отъждествява тези идеали, и днес като се каже в Скопие или някъде в южната част на Македония, днес на територията на Гърция, София е олицетворение на България, както навсякъде столицата е олицетворение на националния курс. Разбира се има много повече да се желае. В София и днес няма един музей на македонската борба. С вашия президент господин Красимир Узунов сме обсъждали този въпрос, че е хубаво да има един музей на националното обединение.  Разбира се в София трябва да има много повече паметници, не да се превръщаме във второ Скопие, но трябва да има знакови паметници на такива владетели като Кан Крум, като Аспарух, като Борис-Михаил. Разбира се това може да стане в един много по-цивилизован европейски вид, тъй като ние винаги сме били европейски народ и София винаги е била европейска столица. Всъщност нека да припомним, че стара София такава, каквато я знаем след реформите на Димитър Петков като неин кмет, въобще цялото развитие на София след Освобождението, е един много добър пример как една кална турска паланка се превръща в един модерен европейски град, в който навлизат най-големите технически новости буквално само броени години след тяхното въвеждане във Виена, в Париж или в Лондон, и за електричеството, и за трамваите, и за много други примери може да дадем. Не бива да забравяме, че бомбардировките по време на Втората световна война до голяма степен унищожиха това наследство и там на тези места, където бяха улица „Търговска“, където са другите архитектурни ансамбли, в които като гледаме стари снимки виждаме колко много София си прилича със запазеното в Русе, но там комунистическият режим сложи тези грозни сталинистки мастодонти.  Въобще архитектурният облик на София е нещо, което трябва много грижливо да се поддържа. Не бива да се допуска унищожаването на стари сгради. Знаем днес една зона на Север от Министерския съвет, ЦУМ и т.н. се е превърнала едва ли не в бежански лагер, а там е част от автентичната София, тази София между Освобождението и Втората световна война. Трябва да има една специална политика и аз се радвам, че д-р Тодор Чобанов като зам.-кмет на културата е един от хората, които много добре разбират това. Разбира се има и много други архитекти и други историци колеги. Просто трябва самата политическа класа да търси много повече съдействието, съветите  в сътрудничеството с експертите, с познавачите, за да наистина София да не стане един безличен град, а да запази своето очарование, а тя го пази и до днес.

Албена ИВАНОВА