Проф. Пламен Павлов: Кирило-Методиевото дело е спасено от България – това се признава и от най-големите специалисти по славистика

Историкът проф. Пламен Павлов в интервю за предаването „Това е България“ на Радио „Фокус“

 

Водещ: На 14 февруари отбелязваме успението на св. Кирил Славянобългарски, който умира 869 година. Проф. Павлов, какво повече се крие зад термина „успение“ от традиционно използваната дума „смърт“?

Пламен Павлов: В термина „успение“ се влага много дълбок смисъл на отиването на човешката душа при Бога, на присъединяването на една свята личност, каквато е Константин Кирил Философ към небесните покровители на християните, в случая на българския народ. Така че от гледна точка на християнската, в частност и на православната традиция, по-големият празник е успението, отколкото рождеството. Разбира се, има много дискусии на тази тема, но така или иначе в традицията успението се смята за основополагащ празник. И това, разбира се, е издържало проверката на вековете.

Водещ: Свързваме името на Свети Кирил Славянобългарски основно със създаването на славянската азбука. Какво не знаем за него?

Пламен Павлов: Аз бих възразил на това традиционно определение Славянобългарски, не за да споря с вас, то е влязло в календара на българската църква и въобще в терминологията, която се използва за този велик човек. Но все пак Свети Константин Кирил философ е най-разпространеното обозначение на тази видна личност. А вече Славянобългарски е въведено, за да се покаже, че той има връзка с българския народ, с българските славяни на византийска територия. Но малко звучи анахронично вече. Той би могъл да бъде, разбира се, свързан най-вече с азбуката, както го правите и вие. Но за мен, и не само за мен, много по-важна е ролята на светите братя, разбира се Кирил е водещият в случая, но не бива да подценяваме в никакъв случай Свети Методий, в създаването на езика, на старобългарския литературен език, който всъщност е третият класически език на християнството в Европа, заедно с гръцкия и латинския. Азбуката, която те създават – тази графична система, създадена основно от Кирил, но с помощта на Методий и с преводите, които се правят с кръг от най-близки ученици. Това е т.нар. глаголица. Тя, разбира се, заимства редица неща от източните графични системи, тя е една несъмнено оригинална система, но тя в момента вече не се използва. Или, ако се използва някъде в Хърватия или на други места, по-скоро е в порядъка на изключението, да се издават подобни текстове. Тя, както знаем, е заменена от кирилицата – една азбука, която вече е сто процента българска, тъй като е създадена в България във времето на Борис-Михаил и на Симеон. Но ние продължаваме да казваме, че нашите букви са на Кирил и Методий. Това в крайна сметка е вярно, тъй като в кирилицата, макар и с други графични знаци, заимствани главно от гръцката азбука, влизат абсолютно същите принципи за превод, разбира се и някои графични знаци от глаголицата директно преминават в кирилицата. Става дума, че философията, смисълът е абсолютно същият – да се преведе на езика на българите и на останалите славяни Светото писание, най-великите идеи на човечеството, така че те да бъдат разбираеми. Така че ние може би постепенно трябва да наблягаме на това, че Константин Кирил философ и неговият брат Методий са създатели на третия класически език в средновековна Европа – старобългарския език. Наричан понякога старославянски, църковнославянски, но в крайна сметка език, който има основните черти на българския език от Средновековието.

Водещ: За жалост сякаш нямаме това самочувствие и много свенливо тук и там наричаме езика старобългарски, защото сякаш не приляга на един малък народ като нашия да бъде носител на толкова значимо дело, каквото е  азбуката.

Пламен Павлов: Вие сте права, но същевременно не е съвсем така, тъй като в науката – и българската, пък и не малко чужди учени, наричат този език старобългарски. Най-вече руската школа, може да се каже, сръбската наблягат на това, че е старославянски, което не е вярно, тъй като е имало праславянски език или група езици, които са нещо много по-далечно във времето. А този език, който навлиза в църквата, който от България преминава в Сърбия, Русия, Влашко, Молдова, Литва, в един момент той е изключително разпространен и е езикът на християнството в Източна Европа или православна Европа, както бихме могли да кажем, той си е български език. И дълго време в руската книжнина, независимо че това постепенно отшумява под влияние на самия живот. Да речем в 15 век в староруски текстове официалните названия са с българска природа, докато вече тези по-разговорните са с руска. Само един пример – да речем, на руски се казва город, а не град. Обаче в средновековните руски текстове, както и в съвременната руска лексика, се казва Петроград, казваше се Ленинград, въобще град. И се казва гражданин, а не горажанин, както би трябвало да бъде. Или да речем името Владимир – едно от най-популярните имена, на руски, на беларуски, на украински то е Володимер. Обаче официалната форма е Владимир – българската форма. И много такива примери могат да се дадат. И те са признати от най-сериозните руски учени както в миналото, така и днес. Но като цяло политизацията на този въпрос в една или друга форма води до там пряко или индиректно да се отрича българското съдържание. И тук не е въпросът за нашия патриотизъм само и за национално самочувствие, въпросът е, че историческата истина е такава. И това никой не го отрича в Средновековието.

Водещ: А каква, професоре, е била историческата обективност, която е послужила като своеобразна провокация на Кирил и за създаването на азбуката?

Пламен Павлов: Кирил и Методий са поданици на Византия. Много често се спори какви са те по произход. Има някои крайни мнения, че те дори са от прабългарската аристокрация на някои по-запалени наши автори. Или пък да речем отричане, че те са гърци – това е едно доста наложено мнение и в гръцката, и в руската, и в чешката наука, на много честа, че те са гърци по произход, а фактически са научили старобългарски или съответния славянобългарски диалект в солунско, на който говорил целият Солун, според житието на самия Константнин Кирил. Но истината е, че те са хора от смесен произход, като майка им със сигурност е българка, българска славянка, хайде да го кажем така. Разбира се, това се появява в по-късни жития, даже и нейното име Мария, в краткото житие на Кирил, в краткото житие на Методий, но това не означава, макар и да се появява в 12-13 век, че това не е вярно. Примерно ние знаем, че Методий на млади години е назначен от византийското правителство за архонт, на едно славянско княжество в състава на империята. Човек, който няма връзка с аристокрацията на тези български славяни, най-вероятно това са смоляните, просто няма как да бъде техен княз. Освен това, какъв е бил техният баща ние също не знаем. Византийската военна аристокрация много често е арменска, понякога и славянобългарска, така че Леон или Лъв, нали, техният баща, в никакъв случай не можем да кажем, че е бил грък. Разбира се, гръцкият език е доминиращият език във Византийската империя, но в самата византийска цивилизация има многоезичие, там проповедта на собствен език се смята за нещо в реда на нещата. И затова, когато Кирил започва да работи върху езика, в житието това се свързва с едва ли не директна поръчка на  императора. Ние днес не можем да кажем дали има такава поръчка или не, но очевидно, че и във византийското общество, където има страшно много славяни от българската група, има и хора от аристократичен произход, каквито са и самите Кирил и Методий, този език присъства и той, разбира се, е най-добрият начин това население, неромейско по същество, да бъде приобщено към вярата и към самата държава. Така че те са поданици на Византия и като такива са възприемани като ромеи. Но това не означава, че са гърци и че не са българоезични. Още повече, че в тогавашна Византия не се преподава славянска филология, казвам го иронично, разбира се. Това е техният матерен език. Невъзможно е двама чужденци, които са научили по някакъв начин чужд език, да започнат да превеждат книги, и то не какви да е книги, а Светото писание – нещо, което изисква владеене на езика до тънкост. И както беше показано от доц. Анна Кочева, тя има една хубава книга, излезе преди няколко години, когато те формират този език, те използват както солунския български диалект, така и много елементи от нашите говори в Родопите, а дори и от Източна България. Тоест те просто не транслират  гръцкия текст на един регионален български диалект, а го правят с оглед на една много голяма езикова територия, тъй като несъмнено на Византия една от предстоящите задачи е да привлече България – своя северен съсед и противник, към християнството.

Водещ: Доколкото знам, има известни колебания и по отношение на годината на създаването на глаголицата.

Пламен Павлов: Има такива колебания, тъй като в онези времена се използват различни системи на датиране. И въпросът е дали тази година, която имаме, трябва да бъде развързана от сътворение на света, дали трябва да бъде, така да се каже, транслирана на  хронологията на християнската ера, по антиохийската или по константинополската система. И много често някои учени казват, че това е по антиохийската ера, където трябва да се извадят 5500 години. Обаче, според мен и не само според мен, най-логичното е да бъде по цариградската или константинополската ера, където се изваждат 5508 години. Аз много често съм казвал дори полу на шега, че когато човек изпраща бележка и написва някакво… той не дава времето по Гринуич или по някаква… дава го по разбираема за всички система, а такава е константинополската. Така че много по-логично е годината 855-та, а не 863-та. Но и до днес литературните историци предпочитат 863-та, или някои я коригират на 862-ра. В трудовете на историците, така да се каже, доминира 855-та. Не защото аз съм историк или защото има някакъв особен смисъл този спор, но не бива да забравяме, че графичната система е нещо, което може да бъде създадено сравнително бързо. Обаче преводът, конституирането на самия език, обучаването на хора, които да могат да превеждат и да пишат не с гръцки букви а с друга писмена графична система отнема доста време. Така че несъмнено между изобретяването на азбуката глаголица и готовността за тази мисия – да замине във Великоморавия, 8 години даже показват една много интензивна работа. За мен по-обективна е 855 година.

Водещ: Такава датировка, доколкото знам, има и в творбата „За буквите“ на Черноризец Храбър.

Пламен Павлов: То оттам е целият спор – дали Черноризец Храбър е използвал антиохийската ера или цариградската ера. Все пак в старобългарската литература антиохийската ера се среща, нали, това не е изключение, но доминираща, решителна е цариградската ера. И, казах ви, когато се дава информация за нещо, тя трябва да бъде разбираема, а не да бъде някаква енигма, върху която някой да прави теории. В това отношение мисля, че годината 855-та е вярната.

Водещ: Започнахме разговора с припомнянето, че старобългарският е бил един от трите международни езици по онова време. За какъв период от време е успял да се задържи?

Пламен Павлов: Ами той се задържа на практика и до днес. Тъй като в езика на църквата дори и в Румъния, където вече повече от сто години, още от 1859 – 1862-ра вече се преминава изцяло на румънски, все пак в църковния език на нашите северни съседи има изключително много българизми. В целия румънски език има българизми, но в църковния има… Нека само да кажем, че „Свети мощи“, „Свети Дух“, „Света майка Параскева“ се казва за света Петка Търновска – те се казват с българския изговор. „Бог да прости“ е израз, който в Румъния се използва. И много други неща. Така че в това отношение той не е изчезнал и до днес. В т.нар. църковнославянски, значи терминът „църковнославянски“ има известно право да съществува, тъй като това е една по-късна редакция на старобългарския език, който е доста русофициран, става дума за късното Средновековие – за 16, 17, 18, 19 век, но в него старобългарският пласт е доминиращ и водещ. Цялата терминология е тази терминология, която е създадена от светите братя Кирил и Методий. А не бива да забравяме приноса и вече на 100-процентово българските книжовници. Не, че Кирил и Методий ги изваждам от този контекст, разбира се, но примерно малко се знае, че св. Йоан Екзарх е един от големите кодификатори на този език, създател на много понятия, които ние използваме и до днес, без дори да подозираме. Един от големите мислители е Йоан Екзарх. И той е светец – аз това съм го казвал много пъти в Агенция и Радио „Фокус“, и на други места, но и до днес парадоксалното е, че в календара на Българската православна църква Йоан Екзарх отсъства като светец, а в календара на Руската църква има две дати – 31 януари и 31 юли. И е крайно време българската църква да компенсира тези бели петна, които са напълно нелогични. Става дума за един от най-великите последователи на светите братя Кирил и Методий. Специално за Йоан Екзарх. И не само за него, разбира се. Така че Кирило-Методиевото дело е спасено от България – това се признава и от най-големите специалисти по славистика, по история на Средновековието. Разбира се, епохалното дело, което правят двамата братя, и там несъмнено интелектуалният лидер е Кирил, без да омаловажавам Методий, аз неведнъж съм казвал, че Методий сам се е поставил в позицията да бъде номер две, тъй като е по-голям от брат си. Кирил умира на 42 години, а Методий, който е по-възрастен, живее още 15 години – до 885 година. Така че тук има едно братско чувство, има и монашеска смиреност. Но все пак Кирил е вундеркинда, момчето, което е изпратено в Константинопол, което завършва Магнаурската школа, което самите императори търсят, наречен е Философ, което за онези времена значи нещо много; бил е библиотекар на „Света София“, тоест пазител на книгите, тоест на една много висока, много престижна, не само интелектуална, но и духовна позиция, дипломат, полиглот. Става дума, че това наследство, то нямаше да се съхрани в нужната степен, а може би щеше и да загине, ако не е ролята на осмия седмочисленик – Свети Княз Борис Михаил и България. Това категорично го признават всички съвременници и това е крайно време да стане една азбучна истина за всеки българин, пък и за всеки културен човек в Европа.

Водещ: По-често дано да си напомняме за всичко това, защото то е извор и на самочувствие към съвремието, и на още много други неща.

Пламен Павлов: Ако позволите няколко думи да кажа за профила на Константин Кирил, пък и на Методий. Това са монаси, разбира се, но това са хора с много богата биография. Те работят, и се молят, и пишат, и превеждат, а това е изключително отговорно – да предаваш Божието слово на език, който създаваш в момента. Но това са хора, които са страшно енергични. Кирил затова се разболява и умира. С тези непрекъснати пътувания на стотици хиляди километри, това обикаляне в една много по-трудна тогавашна действителност, спорове, нападки от страна особено на немското духовенство. Но те устояват. И не бива да забравяме завета на Кирил към Методий – че трябва да се продължи браздата. Той към своя по-голям брат казва: „Теб много те тегли планината“, тоест отново да станеш отшелник, но че делото трябва да бъде продължено. И Методий наистина го продължава. А виждаме, че с тях се формира и много сериозна група от ученици и че най-видните от тези ученици – корифеите на хора, както казва Теофилакт  Български – охридският архиепископ  Теофилакт от началото на 12 век, корифеите на хора, тоест най-видните очевидци, това са Климент, Наум и Ангеларий, идват в Плиска и фактически, че те идват в България, за която копнеели. Това говори за директната връзка на България в това дело. Ние нямаме преки данни Кирил и Методий дали са контактували с Борис Михаил. Но те са контактували несъмнено, тъй като има редица свидетелства за подобно нещо. Самият факт, че техните ученици копнеят за България и разчитат, че България ще запази делото, е показателен за дълбоката връзка на двамата солунски братя с България.

Росица АНГЕЛОВА