Проф. Пламен Павлов: 22 септември постепенно зае полагащото му се място в учебниците по история и в празничния календар

Проф. Пламен Павлов, историк, преподавател във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, в интервю за празничното издание на предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“

Водещ: Честит празник казвам  на следващия ни гост – историкът проф. Пламен Павлов. Здравейте, проф. Павлов.

Пламен Павлов: Здравейте. Честит празник на вас и на всички българи, включително и тези в чужбина, тъй като „Фокус“ е пионерът в това нашите радиопрограми да стигат до бесарабските българи, до българите в Македония, така че нашите сънародници, дори и тези, които не живеят в границата на Република България, също имат съвсем пряко отношение към този празник.

Водещ: Така е. Проф. Павлов, ние се надяваме да ни предадете малко от празничната атмосфера в старопрестолния град. Къде ви намираме в момента?

Пламен Павлов: Аз в момента съм точно на хълма Царевец, където продължава официалното честване. Сега следва този сценарий, казано технически, който е осъществен преди 111 години, през 1908 г. Всеки момент тук ще бъде прочетен манифестът, написан от премиера Александър Малинов и последван от вече цар Фердинанд пред събралите се тогава граждани на хълма Царевец. Тук от години вече има едни паметен знак, една пирамида, която ознаменува това историческо събитие.

Водещ: Понеже с предишните ни гости тук в ефира коментирахме коя  е най-значимата дата в българската история. Като че ли актът на обявяването на самата независимост малко се подценява. Нека кажем какво е историческото значение на този манифест?

Пламен Павлов: По-скоро се подценяваше, тъй като вече през последните години, празникът беше официално реабилитиран, той влезе в учебниците по история, в учебни програми, в празничния календар, така че постепенно той си заема полагащото му се място. Но трябва да помним, че имаше години в стария комунистически режим, в който самата дума „независимост“ създаваше проблеми, тъй като и другото е, разбира се, тази нагласа негативна към това, което е правил българският елит преди 9-ти септември 1944. Разбира се, има още много да се осмисля този празник, но ние трябва да си вземем основна поука от това, че когато през 1908 г. е извършен този исторически акт, той е в името на не само и българите в пределите на бившето Княжество и бившата Източна Румелия, тъй като една от целите на самия акт е да се узакони окончателно, че България е съединена, тъй като дотогава князът се води ген.-губернатор. Тоест има една двойственост, която е доста опасна, така да се каже. Но другото е, че Фердинанд е обявен за цар на българите, на българите в неосвободените земи, най-вече в Македония и Одринска Тракия, пък и в Северна Добруджа и Поморавието, и аз , понеже бях на честването в Каймакчалан и се прибрах тази нощ в Търново, все още в съзнанието ми е именно това, което правят нашите войници през 1916 г. и към което дължим огромна благодарност на Красимир Узунов, който възроди почитта към войните за национално обединение. Именно те показват какво означава една държава да бъде независима и да брани своите интереси и своите исторически права. Така че коя дата е по-велика, въпросът е много относителен, тъй като да се противопоставят големите дати няма смисъл – те взаимно се допълват, взаимно се получава тази хармония, вижда се как израства една държава, една нация само за 30 години.

Водещ:  Можем ли да кажем, че самата идея за обявяването на Независимост на България е една от основните крачки към по-нататъшното й обединение.

Пламен Павлов: Точно така, вие сте напълно права. Идеята в този акт е, че трябва да има национално обединение, тоест да бъде окончателно узаконено Съединението и с мисълта за хората, които са извън пределите на свободна България. Това е водещ мотив за правителството, за княза, и за цялото общество. За това няма някакви проблеми тогава. Всички са солидарни с това решение, то се ползва с огромно обществено одобрение, което показва, че ние сме способни да загърбим своите политически интереси в името на някаква голяма национална цел. 1908 г. е много добър пример за такъв акт на национално единство. Самото правителство показва това единство с хората, които са в него – двама бесарабски българи, един македонски българин – Андрей Ляпчев, трима от бившата Румелия и двама от бившето Княжество. Тоест самото правителство е еманация на идеята за национално единство.

Евелина БРАНИМИРОВА