Радослав Симеонов: Възвръщането на Южна Добруджа е последната крачка, която страната ни прави за решаването на българския национален въпрос  

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

Историкът Радослав Симеонов, главен експерт в Министерството на отбраната, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“

 

Водещ: На 7 септември 1940 година в хода на Втората световна война страната ни си връща Южна Добруджа, която губим след края на Втората балканска война, известна в историята като Междусъюзническа. Южна Добруджа остава в пределите на Румъния. Защо се случва така? Как всъщност след това страната ни успява да си върне Южна Добруджа, кой успява да договори това? Всички тези въпроси ще зададем в следващите минути на Радослав Симеонов – главен експерт в Министерството на отбраната. Здравейте, г-н Симеонов.

Радослав Симеонов: Здравейте. Наистина Добруджанският въпрос представлява един наистина много сложен дипломатически възел от противоречия, който само искам в началото на нашия разговор да уточня, че всъщност, това не е двустранен българо-румънски спор – това е въпрос, който се появява на международната сцена в резултат по-скоро на геополитически въпроси, в резултат на противоречията и интригите на Великите сили, тъй като в Румъния до 1876-1877 година никой не оспорва принадлежността на Добруджа към българското етническо пространство, но след края на Руско-турската война при създалите се обстоятелства така се случва, че Северна Добруджа е дадена на Румъния за компенсация за това, че Русия пък отнема от нея Южна Бесарабия. И така всъщност, съвсем изкуствено се създава един Добруджански въпрос да го наречем, който никой в България не е очаквал, докато южната част на Добруджа остава в България. Но интересното е, че в периода след 1878 година българските правителства проявяват учудваща апатия към това, което се случва в Северна Добруджа – една безспорно българска земя, която е населена с българи, в която няма румънци. Но нашите правителства някак си приемат Северна Добруджа като курбан за свободата и не я поставят по никакъв международен план или по никакъв повод въпроса за съдбата на българите там. Едва след 1913 година, когато Румъния предвид на създалите се обстоятелства по време на Междусъюзническата война, когато тя успява доста вероломно и коварно да заграби Южна Добруджа, използвайки заетостта на България във военния конфликт с бившите съюзници, едва тогава българските правителства започват да гледат на Добруджанския въпрос като част от националния въпрос. И всъщност, Първата световна война, влизането на България в Първата световна война е именно шанс да бъде решен и Добруджанският въпрос. Това става възможно, след като разбира се, през 1915 година Сърбия е извадена от войната като потенциален противник, когато през септември 1916 година Румъния влиза на страната на Антантата, тогава всъщност удря историческият час ние да успеем да си възвърнем цялата етническа територия на Добруджа, имам предвид до делтата на Дунава. Това го прави по един безапелационна, категоричен начин Трета българска армия, начело с ген. Стефан Тошев, която освобождава Добруджа само за около 4 месеца. Българският войник воюва с изключителен ентусиазъм, защото съзнава, че това е война за национално обединение. Така че Добруджа по време на Първата световна война е цяла, но създалата се ситуация след края на Първата световна война води до това, че Румъния отново влиза, се нарежда сред държавите-победителки, макар и загубила войната на бойното поле, тя се нарежда сред държавите-победителки, сред държавите, създали Версайската система от договора след края на Първата световна война, и цяла Добруджа отново е в пределите на Румъния.

Водещ: Всъщност, доколкото ви разбирам, ако ние не бяхме воювали на губещата страна по време на Първата световна война, щяхме да имаме цяла Добруджа, така ли?

Радослав Симеонов: Не, напротив. Ако ние не бяхме воювали, ние нямаше да имаме нищо. Защото именно факта, че България се включи в Първата световна война, това й даде възможността да си отвоюва Южна и Северна Добруджа. Но ето това е парадокс. точно за това исках да говоря, затова направих този анонс, че всъщност, по време на Първата световна война ние проляхме кръвта на 18 хиляди български войници и офицери, и в крайна сметка Добруджа пак не беше присъединена към Майка България. А през 1940 година, благодарение на изключително добрата българска дипломация Южна Добруджа без капка кръв. Това е големият парадокс.

Водещ: Да, така е.

Радослав Симеонов: Обикновено ние сме склонни да възприемаме, че българите сме силни на бойното поле, но сме слаби на масата на дипломацията. Искам да ви кажа, че през 1940 година доказваме обратното, че нашата дипломация успява брилянтно да си изиграе своите ходове, защото Добруджанският въпрос се поставя като цел № 1 в българската мирна ревизионистична доктрина. Тоест, ние след Първата световна война, когато губим отново цяла Добруджа, си поставяме за цел да я възвърнем, но по мирен път. Тоест, ясно е, че по пътя на войната няма как това да се случи. И успяваме да убедим в правотата си, в правотата на нашите искания Великите сили във втората година от началото на Втората световна война, именно през 1940 година, когато забележете и Англо-френският блок, и силите на Оста, имам предвид Германия, Япония и Италия, Съветският съюз, САЩ, балканските съюзници на Румъния, ако щете и Турция, Югославия – всички признават справедливостта на българските искания по Добруджанския въпрос. Тоест, никой не казва Добруджанският въпрос е въпрос примерно, който касае само Румъния, всички признават, че Добруджа е българска и тя трябва да бъде възвърната обратно към България.

Водещ: Знаете, че за възвръщането на Южна Добруджа се изтъква, че  самият Хитлер ни помага. Можем ли да кажем това категорично така ли е и каква е цената всъщност?

Радослав Симеонов: Абсолютно. И даже мога да ви кажа, че дълго време някак си беше неудобно, особено в годините, десетилетията след 9 септември, да се коментира възвръщането на Южна Добруджа. Това беше едно събитие, което и до ден-днешен смятам, че не му де отдава достатъчно подобаващо значение, точно защото то се осъществява с изключителното съдействие на Хитлер. Но в крайна сметка, в политиката е така – човек трябва да съумее да използва благоприятните обстоятелства в свой интерес. Но не само Хитлер, пак повтарям, и Съветският съюз, и западните държави, западните демокрации също признаха справедливостта на българските искания. Но Хитлер има най-голям интерес от това, защото той вече е привлякъл България и Румъния на своя страна, те плуват във фарватера на германската политика и за Германия е важно да изглади противоречията между бъдещите си съюзници, каквито в случая се явяват България и Румъния. И затова немската дипломация натиска най-много Румъния да направи отстъпки. Тоест, след натискът, който Хитлер оказва върху ген. Антонеску, а да не забравяме, че в Румъния 1940 година на власт е правителството на Антонеску, който може спокойно да бъде определено като фашистко, и което ще се вслушва в съветите на Хитлеристка Германия, така че благоприятната международна обстановка е фактор за подписването на Крайовския договор, но това в никакъв случай не означава, че той идва много лесно.

Водещ: Казахте умела българска дипломация. На кои личности можем тук да отдадем заслугите? Разбира се, безспорно на цар Борис III.

Радослав Симеонов: Естествено, че Борис III стои в основата на тези наши дипломатически успехи. Но не бива да забравяме и Светослав Поменов – това е българският пълномощен министър в Румъния, който всъщност е ръководител на нашата делегация, ген. Иван Попов, който след пък възвръщането на Южна Добруджа става нейния пръв генерал-губернатор и т.н. Преговорите в Крайова започват на 19 август 1940 година. Румъния се съгласява на тези преговори, пак казвам, под натиска на Хитлер, но по време на тези преговори румънската страна шикалкави. Тя се опитва по всякакъв начин да избегне връщането на Южна Добруджа в нейните етнически граници. Защо? В тези граници, в които тя е била заграбена през 1913 година. Румъния се опитва да изклинчи примерно град Силистра, или пък особено нейните претенции са големи към Балчик, като тук се пускат няколко фалшиви митологеми по отношение на това каква е била ролята на румънците на Балчик, които са бих казал и до ден-днешен актуални, защото те се ползват от румънските историографи и те обслужват тази историография и до сега. Една от тези митологеми е, че под румънско господство видите ли Балчик бил просперирал стопански. Това е абсолютно неправдоподобно твърдение. Вярно е, че Балчик се развива в туристическо отношение, тъй като той се превръща в любимо място на румънската бохема покрай създадения дворец от кралицата, защото той е създаден в най-южната точка на Черноморското крайбрежие на тогавашна Румъния. Но в никакъв случай румънското владичество не помага за стопанското развитие на Балчик, даже напротив – Балчик запада.

Водещ: Това не е ли равносилно все едно България тогава да има претенции към Трансилвания, която в Средновековието е била част от териториите?

Радослав Симеонов: В дипломацията не се работи с доказателства от времето на Средновековието. Ние в такъв случай можем да имаме претенции към всички балкански държави.

Водещ: Безспорно.

Радослав Симеонов: Ние говорим за събития, които са характерни от новата история. Защото Румъния след края на Първата световна война по ред причини се ползва с благоволението на държавите-победителки, които й уголемяват близо 3 пъти територията. И Румъния се превръща в една многонационална държава, която освен Трансилвания, населена с унгарци, освен Бесарабия, населена с руснаци, освен Южна Добруджа, населена с българи, тя владее и други земи с чуждо нерумънско население. Даже се счита, че 1/3 от нейното население не е румънско. Затова претенциите ни са съвсем справедливи и съвсем основателни към Добруджа. Даже съветското правителство предлага на цар Борис и Северна Добруджа, но цар Борис, воден от своя верен усет на дипломат и политик отказва това, защото повярвайте ми, аз все си мисля, че ако той се беше поблазнил да приеме това предложение, може би към края на войната ние щяхме да загубим и Южна Добруджа и Северна Добруджа едновременно, както между впрочем, нека да отворим една скоба, стана с Унгария. Искам да дам този пример неслучайно, тъй като Унгария има същите проблеми с Румъния, става въпрос за Трансилвания. Там също се водят двустранни преговори, обаче тази политика на шикалкавене, която румънците прилагат спрямо България, я прилагат и спрямо Унгария. И на унгарците не им издържат нервите и в един момент по време на тези преговори те решават да се възползват от авторитета на Хитлер и на Мусолини и фактически принуждават румънците да подпишат един договор, наречен Виенски арбитраж, в който освен подписите на унгарската и на румънската страна, стоят подписите и на Хитлер и на Мусолини. Точно това обстоятелство дава основание на румънците след края на Втората световна война да кажат: „Ето на, вижте, този договор беше подписан със съдействието на Хитлер, и благодарение на това те си върнаха обратно Трансилвания“. Каква е политиката на цар Борис? Цар Борис получава предложение от генералитета, който е нетърпелив, който казва: „Стига сме се занимавали с тези преговори, дайте да влезем в Румъния и да си вземем Южна Добруджа“. Борис категорично отказва. Той държи договорът да бъде двустранен, забележете – двустранен. И точно затова след края на Втората световна война, когато Румъния естествено повдига отново Добруджанския въпрос, иска да им бъде върната Южна Добруджа, защото видите ли това станало със съдействието на хитлеристките държави, контрааргументът, който й се казва: „Ама, чакайте, тук има вашият подпис до българския. Тоест, вие доброволно сте я върнали“. В това се състои далновидността на българската дипломация, че тя успя да си изиграе, пак казвам, ходовете по един наистина най-разумен и най- от гледна точна на дипломацията печеливш начин, за да можем ние съвсем безболезнено да си възвърнем Южна Добруджа. Разбира се, ние не трябва да боготворим Крайовския договор, той си има свои недостатъци. Като всяко едно историческо събитие, той има много плюсове и минуси, разбира се, плюсовете са повече. Но не бива да забравяме и кои са минусите на Крайовския договор. Ако ми позволите аз бих могъл да ги формулирал в няколко точки.

Водещ: Да.

Радослав Симеонов: Първо, ние признаваме, че и Северна Добруджа – люлката на българската държавност остава в пределите на Румъния, тъй като Договорът от Крайова определя границата да е вечна и окончателна между България и Румъния. Тоест, ние се отказваме от всякакви претенции към Северна Добруджа.

Водещ: Това обаче не е ли било сторено така или иначе доста по-рано? Не сме ли се отказали вече?

Радослав Симеонов: Така е, но там живеят българи. Там живеят 67 хиляди българи, които – ето я другата негативна страна на договора – договорът възприема принципа за принудителното изселване и размяна на населението. Българи, които са коренно население на Северна Добруджа, трябва да бъдат разменени за румънци, които не са коренно население в Южна Добруджа. Тоест, това са румънски колонисти, които са заселени след 1919 година най-вече. Ето в това се състои критиката към Крайовския договор. Всъщност, има и още един елемент – България трябва да откупи с крупна сума освобождаването на Южна Добруджа, тоест, ние трябва да платим за нещо, което е наше.  Но в крайна сметка аз искам да насоча вниманието към тези 67 хиляди души българи, които ако в Южна Добруджа хората ликуват за това, че България отново възвръща тази област, за севернодобруджанци това е една лична трагедия. Защото те трябва да изоставят своите домове, трябва да изоставят своите стопанства, те трябва да изоставят гробовете на своите близки в неизвестността. Вярно, прибират се в Родината, но това е една лична драма за тях, защото всеки един от тези от тези севернодобруджанци е могъл само с един подпис да се откаже от българския си род и да стане румънец. И това щеше да му струва много мъки.

Водещ: Имало ли е такива? Има ли такива сведения имало ли е такива българи?

Радослав Симеонов: Има единични случаи, но това са, пак казвам, изолирани случаи. А 67 хиляди души да се върнат в България, това означава, че тези хора припознават България като своя Родина, че родолюбието и привързаността към Майката Родина стои повече от трудностите по преселването. А преселването наистина е било един катарзис за тях. Защото първо, преселването на тези хора започва през ноември 1940 година при много неблагоприятни климатични условия, но това е най-малкото нещо. Зимата е най-малкият проблем в случая. Проблем е, че тези хора се връщат по различни начини в Родината: чрез каруци, чрез влакови композиции – 100 и няколко влакови композиции носят преселниците към България, но те са подложени на границата на ужасяващи обиди и унижения, грабежи, побоища, гаври, и те трябва да изтърпят всичко това в името на възвръщането в Родината.

Никак не им е била лесна на тези хора съдбата.

Водещ: Да, определено е така. Както и вие самият очертахте негативите от Крайовския договор, но и позитивите, които са повече в случая, това че имаме Южна Добруджа, защото можеше да я нямаме.

Радослав Симеонов: Да, можеше да я нямаме, защото ако не беше този договор, не се съмнявайте, какво ще се случи с всички нас – мога така да се изразя, защото аз също съм добруджанец, на всички нас, хората от Южна Добруджа – румънизацията, опасността от румънизация неизбежно щеше да надделее, и днес ние щяхме да бъдем част от румънската държава.

Водещ: И нямаше да сме сънародници най-малкото.

Радослав Симеонов: Така е. Така че този договор, според мен, трябва да бъде датата на подписването му трябва да бъде много, много ясно изразена и на почит от национално-историческия ни календар, което аз не виждам.

Водещ: Да, малко се губи поради една друга много светла дата – Обединението на България на 6 септември. И поради тази причина някак си тази дата се губи, губи се и Добричката епопея.

Радослав Симеонов: Не, не се губи, просто защото, даже напротив, аз си мисля, че много малко се иска от страна на управляващите, иска се много малко воля да направят дните 6 и 7 септември дни на националното единение, в които както се отбелязва тържествено Съединението от 1885 година, за което много добруджанци,  между впрочем, проляха кръвта си, и както много българи проляха кръвта си за Добруджа през Първата световна война – българи, имам предвид старите предели на Царство България, затова 6 и 7 септември трябва да бъдат чествани едновременно, равнопоставено, а не едното да бъде за сметка на другото.

Водещ: Да, защото наистина се получава едното за сметка на другото. Така е, напълно сте прав.

Радослав Симеонов: Някак си не е честно спрямо историческата съдба на Добруджа. Това е, нека да не забравяме последната стъпка, която Царство България прави по пътя, или въобще нашата Родина България прави по пътя към решаването на българския национален въпрос, забележете, по времето на Втората световна война. Ние сме единствената държава, макар и съюзник на Хитлеристка Германия, която излезе с увеличена територия от войната.

Водещ: Да, така е. Сега, тук има едно съвпаднете в датите: Добричката епопея по време на Първата световна война в навечерие на 7 септември, която я честваме, и Крайовският договор по време на Втората световна война – също на 7 септември. Случайно ли е съвпадение на дати?

Радослав Симеонов: Чисто случайно, но това са неведоми съвпадения. Може би наистина има някаква пророческа кармичност в това нещо, защото 7 септември, вие сте права, е най-тежкият, третият най-кръвопролитен ден от Добричката епопея, в който загиват може би най-много български войници на бойното поле. И в точно този ден по една ирония за съдбата дойде и свободата. И това трябва да покаже, това съвпадение на датите, макар и символично, то трябва да покаже, че Добруджа не беше освободена само и единствено на Крайовския договор, а за нея бяха проляха много българска кръв, за нея бяха водени много борби от добруджанци. Не си мислите, че добруджанци са приели 20-те и 30-те години доброволно румънското владичество. Те са се съпротивлявали срещу него. Никак не им е бил лесен животът. Имало е страшно много издевателства, страшно много посегателства срещу българщината, и добруджанци е трябвало да доказват своята българщина за разлика от българите от свободните краища на държавата, които не са имали такива проблеми.

Водещ: Наистина големи са перипетиите на добруджанци, за да можем днес да се радваме на „житницата на България“ както я наричаме. Може би е редно да кажем няколко думи за личността на цар Борис III, чийто заслуги са основни за Крайовския договор.

Радослав Симеонов: Така е, наистина. Аз смятам, че това е един изключителен държавник, който носи до известна степен негативите на политиката на своя баща. И в общи линии, когато се прави оценка на монархията в България, сякаш някак си надделява негативизмът към това, което прави неговият баща Фердинанд. Вярно е, той има невероятно много прегрешения към българския народ, но Борис III е фигура от изключителна европейска величина. Нека да не забравяме, че той, пред очите ми е една снимка, когато той присъства на откриването на Олимпийските игри в Германия през 1936 година, в която всички присъстващи гости козируват, отдават почит по хитлеристки, Борис е единственият, който запазва чест и достойнство и не се умилква на Хитлер с такива поздрави. Да не говорим, че Борис по време на цялата Втора световна война по най-безапелационен начин отказва на Хитлер да изпрати български войски на Източния фронт. Той успява да го убеди, че българските войски са нужни тук, на Балканите, защото неговата максима не знам дали е известна, но по-старите хора знаят, Борис III казва: „По-добре черен хляб, отколкото черни забрадки“. Този човек е прекарал 6 години от най-младите, от най-хубавите си години той е прекарал на фронта. Между 1912 и 1918 година Борис III е на първа бойна линия. Този човек вижда какви невероятни жертви прави българският народ в тази война, и може би точно това затвърждава у него убеждението, че никога повече България не трябва да участва във военен конфликт. Това го превръща в един изключителен дипломат, в човек, който наистина спасява България от огъня на Втората световна война, и както виждате, не само я спасява, но я и увеличава териториално. Аз все си мисля, разбира се, в историята няма ако, но все си мисля, че неговата смърт, колкото и да е нелепа, тя предотврати едно успешно излизане на България от Втората световна война. Мисля си, че ако той беше жив през 1944 година, той щеше да намери дипломатически изход от тази ситуация и да успее да прокара България през тези неблагоприятни обстоятелства. Неслучайно през 1943 година целият народ плаче, когато Борис III умира. Това е наистина всенародна скръб. Аз не си спомням някой друг български ръководител, държавник да е бил изпращан така чувствено от българския народ, както Борис III. И точно затова 7 септември, според мен, дълги години не беше празнуван като официално събитие, защото видите ли се свързваше с личността на царя и монархията.

Водещ: Да, ние винаги отричаме това, което е било преди нас. Това е в характера ни както се казва. Всъщност обаче, знаете историите, без да навлизаме в жълти моменти от личността и дейността на цар Борис III , всъщност, знаете, че неговата смърт е забулена около една мистерия, че той всъщност не е починал от естествена смърт. Какви исторически данни и доказателства имаме за това как е настъпила кончината на царя?

Радослав Симеонов: Аз не мога да гадая върху причините за смъртта на Борис, но наистина има обстоятелства, които нашепват, навяват мисълта за една насилствена и неестествена смърт на Борис, защото представете си, само 2 седмици преди да се случи непоправимото с него, той посещава Германия, като лети с личния пилот на Хитлер, с боен самолет, който за да избегне обстрела, тъй като той лети над територии, в които се водят бойни действия все още или има опасност от такива, пилотът на Хитлер издига самолета на 12 хил. м височина. Ако Борис III имаше проблеми със сърцето или с някакви други органи от своето тяло, или ако той беше болен, повярвайте ми, той нямаше да издържи такова натоварване. Освен това, доказано е, има категорични много доказателства в това отношение, че 3 дни преди той да почине, той е изкачил Мусала. Не смятам, че болен човек може да изкачи връх Мусала. Разбирате ли?

Водещ: Да.

Радослав Симеонов: Освен това, хайде, и най-сериозният аргумент да кажа: има заинтересовани страни, има хора, които биха желали българският монарх да не е на престола. Така че версията за неестествената смърт на Борис за мен е много, много силна и много вероятна. Друг е въпросът, че може би по-късно ние ще разберем истината, макар че засега тя остава забулена в тайна.

Водещ: Да, възможно е отнякъде да излязат документи през годините.

Радослав Симеонов: Нашите документи, свързани с участието ни във Втората световна война, се намират в Москва, и няма кой да ни ги върне. И отказват да ни ги върнат. Аз питам защо?

Водещ: Доста документи се намират в Москва, особено с влизането на Червената армия в Берлин –, но както се казва: победителят диктува правилата.

Радослав Симеонов: Да. Цялата документация, свързана с престоя на Червената армия в България, с отчуждаването на наши имоти, с ограбването на българското стопанство от Червената армия. Защото нека да си говорим с факти, а не чисто емоции да говорим, че Червената армия е освободила България, малко ми се струва вятърничаво такова твърдение. Как можеш да наричаш освобождение една окупация?

Водещ: В случая става въпрос за страната-победител, и аз не бих я нарекла нито окупация, нито освобождение – нито едно от двете в случая.

Радослав Симеонов: Нито едно от двете, разбира се, защото те ни обявяват война при положение, че ние в същото време сме обявили война на Хитлеристка Германия.

Водещ: Да, така е. Напълно сте прав.

Радослав Симеонов: Защо е необходимо да обявяват война на държава, която по време на цялата война, защото ние можехме също да обявим война на Съветския съюз, но ние не обявяваме война на Съветския съюз по време на най-трудните моменти за него. Когато хитлеристите са на прага на Москва, ние можехме съвсем спокойно да обявим и ние война, както направихме да речем необмислено на 13 декември 1941 година, символичната война, която обявихме на Англия и САЩ.

Водещ: Това ми подсказва прочутата фраза, за която се твърди, че също неин автор е цар Борис: „Винаги с Германия, никога против Русия“. Дали наистина е казал такова нещо?

Радослав Симеонов: Да. Така е. Това е, защото Борис е изключителен дипломат. Той усеща какви са насоките в дипломатическата конюнктура, разбирате ли? И дипломатическата конюнктура за нас е била много добра, когато Германия и Русия са съюзници. Това са двете държави, двете Велики сили, които имат най-голямо въздействие върху българската външна политика. И ако тези две държави са в синхрон, това за нас е много добре. Ето ви един пример – Крайовският договор. Крайовският договор е точно плод на една такава констелация, когато Германия и Съветския съюз са съюзници. Ето го плодът. Но когато Германия и Съветският съюз воюват, това нищо добро не вещае за нас. Както и сега в момента – нищо добро не вещае за нас противопоставянето между НАТО и Съветска Русия – ние бършем пешкира от това, защото ние сме най-слабото звено.

Водещ: Всъщност, в заключение можем да кажем, че много, много далновидност им трябват на нашите политици, за да запазим стабилност в една такава ситуация.

Радослав Симеонов: Да, и много, много внимателна политика. Но за съжаление на нашите политици им липсва историческо образование.

Водещ: Да, много сте прав. Правим каквото можем по отношение на историята, но явно не е достатъчно. Аз ви благодаря за този разговор, който хвърли  голяма светлина върху Добруджанския въпрос.

Евелина БРАНИМИРОВА