Румен Манов, колекционер: Красимир Узунов искаше да се знае, че ние сме един народ, разделен поради нелепи исторически обстоятелства в две държави – България и Македония

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

 

 

 

В деня на националния празник на България – трети март, е редно да поговорим за човека, който казваше: „Ако всеки от нас поне за една минута на ден мисли за България, ще я видим такава, каквато беше в най-славните си времена“. Внезапно на 56-годишна възраст почина собственикът на първата частна информационна агенция „Фокус“ и най-голямата частна българска радиоверига Красимир Узунов – журналист, патриот, българин, но преди всичко – човек. Централният военен клуб се оказа тесен за хората, дошли да си кажат последно сбогом с него. В последния му път Красимир Узунов беше изпратен с военни почести, достойни само за човек, отдал всяка минута от живота си на каузата България. По пътя към това историята да се знае и да се помни той събираше оръжия и книжнина – първи издания, редки писмени източници, чуждоезични книги – всичко, което даваше най-пълния образ и отговаряше на празните петна и въпросителни в историята ни. Повече научаваме от колекционера и дарител Румен Манов – близък приятел и съратник на Красимир Узунов в пътя му не ценител – в интервю за предаването „Съкровищницата на тайните“ на Радио „Фокус“, проведено на 3 март.

 

 

Румен Манов: Нито аз съм виден колекционер, нито Красимир беше такъв. Аз не треперерех над нещата, а ги подарявах на Краси – неща, свързани с нашата военна история, на които той също не гледаше като колекционер, а като офицер. Той ги преживяваше. Взимаше лупа и започваше да гледа номера, години, надпис, драскотини. Краси се пренасяше с тези неща в историята. Да, искаше да направи няколко витрини – нещо като собствен частен музей. Всички тези неща, които или си купуваше, или аз му давах, ги използваше за работата си. Той направи една страхотна библиотека с много и разнородни издания – номерирани и подвързани по месеци, по години. Красимир освен информационна агенция, имаше един страхотен книжен информационен център. В тази библиотека той имаше достъп и до чужди издания. Краси искаше да черпи направо от извора и не да сглобява историята, а да сравнява – руски, румънски, сръбски, гръцки, турски, френски източници. По този начин той научаваше точно как са стояли събитията през очите на съвременниците. В никактв случай не беше  безцеремонен или безцелен събирач на антични вещи – беше много целенасочен и ясно избираше това, което му върши работа. Красимир беше минал в своите творения и през Балканската, и през Междусъюзническата война. Но през последните години неговата слабост беше  Първата световна война и многото неизвестни петна около нея, защото никой от нашата историография не се е занимавал толкова задълбочено, колкото той, с войната между 1915 и 1918 година. Когато телефонът ми звъннеше в 23:00 – 23:30 – 0:00 часа през нощта, аз знаех кой ме търси по това време. Краси тепърва се прибираше с кучетата от работа и въодушевено ми разказваше какво е открил. И изпитвах невероятно удоволствие да виждам иначе сериозния, строг военен, шеф, бизнесмен, журналист да се радва като дете на някой артефакт, от който черпи информация. Радваше се, че пръв има допир до тази информация и може да сложи още едно камъче в този огромен зид, който строеше – за да се види много по-ясно в света правилната, точната, героичната, самоотвержената българска кауза по време на Първата световна война и многото неизвестни, свързани с битките още при Тутракан, вече известния благодарение на Краси Каймакчалан, Чеган, а искаше да направи подробно описание и изследване и на битката при Кенали.

 

Водещ: Наред с всички артефакти, които той събираше, носещи духа на историята, сякаш книгите – старите, първите издания бяха сред най-оценяваните от Красимир Узунов. Това ни съветваше ежедневно – всички нас в Радио и Агенция „Фокус“ – да четем, за да познаваме историята си и да я предаяамв в най-чист, най-верен вид; да можем да сравняваме; да четем от различни източници. И офисът му изглеждаше като музей. Но беше много повече, защото събираше неща, които  не могат да се открият на друго място. Късчета история, които събрани на едно място, дават истинския смисъл.

 

Румен Манов: Дано сте го разбрали, дано казаното не избледнее – това е нещо присъщо на човешкия разум. Трябва да е много силно чувството, впечатлението, за да се помни цял живот. Красимир непрекъснато търсеше млади хора като вас, които да гледат на работата не просто като на работа – да не гледат часа на идване и на тръгване, да се работи не като на чуждо, а като на свое – като хора с кауза, които не само обичат работата, а горят в нея. В днешния безумен свят, объркан във всички посоки – и на север, и на изток, и на запад, и на юг се чудя как нашата държава стои като ладия сред бурно море и все още се крепим, докато около нас ври и кипи. С него сме си говорили дълги часове за разбитото ни образование, на което Краси страшно много се дразнеше, ядосваше се и на разбитоти ни здравеопазване, армия, селско стопанство. Всички тези неща са навързани, за да стигнем до това дередже – затова той издирваше и по-трудно намираше хора, които да гледат на работата не просто като на работа, а на нещо, което правят с любов и желание. Дано е сглобил екипа накрая, защото както беше строг шеф или само се правеше на строг, Красимир беше много мил, добър и много справедлив човек.. и ни липсва на всички. Помним иронията, шегата, сарказма, дори понякога острия език, но той не правеше нищо без идея и без цел. Краси беше наистина добър човек, който гореше в работата и имаше една кауза – България. Имаше и слабост – Македония. Ежедневно показваше, че ние сме един народ, живеещ в две държави, благодарение на ситуацията относно нас сред великите сили и техните желания относно съдбата на България и на Македония. Това беше огънят в душата му – да покаже правилната кауза, за която сме се борили по време на Първата световна война. Краси искаше всички да разберат, че ние наистина сме един народ, разделен поради нелепи исторически обстоятелства в две държави – България и Македония.

Анна АНГЕЛОВА