Сава Драгунчев, актьор: Една от най-големите роли на Стефан Данаилов беше да бъде преподавател и баща за студентите си

 Снощи и тази вечер е премиерата на дипломния спектакъл на последния клас на проф. Стефан Данаилов. На голямата сцена на НАТФИЗ  те представят „Лодкарят” от Джез Бътъруърт в превод и постановка на Сава Драгунчев, един от актьорите завършили класовете на Мастъра през годините. За следата, която оставя Стефан Данаилов,  разговаряме в предаването „Метроном“ на Радио „Фокус“ със Сава Драгунчев.

 

Водещ: Господин Драгунчев, как Вие ще запомните Стефан Данаилов?

Сава Драгунчев: В момента ситуацията е такава, че човек се опитва да събере ударно всякакви спомени, защото изведнъж животът те лишава от някого. Но каквото и да се опитвам да събера като спомени, те се бият един през друг. И може би трябва да мине някакво време, за да се отсее най-важният. Всъщност проблемът е, че те са толкова много и всички важни, че към  момента няма как да отделя едно като по-голямо или по-малко. Така или иначе това е може би една от най-значимите фигури в живота ми и в професионален, и личен, който е направил безброй неща както за мен, така и за всичките свои студенти и за театъра въобще. Във всичките му функции, които имаше този човек.

Водещ: Точно това щях да ви попитам – дали освен актьорско майсторство ви преподаваше и уроци за живота?

Сава Драгунчев: Това не спираше никога. Дори в най-краткото телефонно обаждане, с което трябва да се свери нещо или да се коригира, да се придвижи напред – и там има какво да кажа. Не знам откъде  тази вещина, не сигурно Господ е виновен за такова нещо. Вещина, която във всеки един момент просто струи. И ако в някакъв миг може да избухне или да бъде гневен, или нервен, той винаги, задължително, секунда след това продължава с обръщението „моето момче“ и продължава този баща, съвсем спокойно мога да го нарека, да дава съвети и да учи.

Водещ: Ние всички познавахме преди всичко актьорът Стефан Данаилов, но по-малко знаехме за човека. Какъв човек беше той?

Сава Драгунчев: Не, това не е вярно. Вие познавате и човека. Защото за разлика от много други той беше такъв, какъвто го виждате на сцената, какъвто го виждате по интервюта, какъвто го виждате по неговите политически изяви, в Академията, навсякъде. Публичните му изяви – всъщност това беше той. Той не прави разлика между публични и непублични, мисля че това му беше една от най-силните черти. В този смисъл винаги е бил истински, каквото и да прави, а не на два режима – домашен и публичен – не. Този човек беше открит във всичко.

Водещ: Правеше впечатление, че той беше звезда, но сякаш не се държеше като такъв. Как се работеше с него, лесно ли беше?

Сава Драгунчев: Не, не беше лесно. И на  това ме е научил, че трябва да предпочитам да ми е трудно, защото както той го наричаше – уважаемият зрител когато влезе, трябва да види, че тези, които са на сцената, преодоляват нещо, че извършват някаква свръхакция, която обикновеният човек не може да направи. Негово верую е, че артистите са свръххора и в този смисъл нищо лесно не трябва да има. Винаги е държал на това – по лесния начин да не се прави. По хубав начин трудно се работи с него  и на сцената, и когато е долу на  режисьорската  позиция – трудно, трудно.

Водещ: Как неговите студенти, които ще направят премиера без него,  възприемат всичко, което им се случва?

Сава Драгунчев: Да чукаме на дърво в пълна мобилизация са. Отговорността, която така или иначе носят и през годините са носели с името на Стефан Данаилов, надявам се да сработи и днес. Вчера  и днес са премиерните спектакли. Имам доброто усещане. В негова памет е тази последна премиера на последния клас на Стефан Данаилов. Въоръжени с любов към него, заради него, според мен ще направят много повече от това, което всъщност сме успели да изрепетираме. Готови са, подозирам че всички в салона ще са наясно в какво състояние са те. Мисля, че всички заедно ще преминат през това представление, а не в обичайния вариант – зрител влиза в залата, гледа нещо приготвено на сцената. По-специално ще бъде със сигурност.

Водещ: Какво най-много обичаше да прави Стефан Данаилов?

Сава Драгунчев: Не знам, много неща обичаше. Този човек първо обожаваше живота и това, което му предлагаше живота – той сам на живота предлагаше всичко. И в този смисъл обичаше много неща. Току-що имахме мотивираш разговор със студентите му. Попитаха ме къде той обикновено седи в залата, когато те играят. Това обясних, че той никога не гледа от залата, много рядко, правил го е, но много рядко. Предпочита да седи пред сцената, да пуши цигара след цигара и който мине от игралите или който ще излиза на сцената – да го привиква, да го нахъсва и да го пуска обратно на тепиха. Така че мисля, че една от най-големите му роли всъщност беше да бъде преподавател, да бъде пак ще използвам тази дума, да бъде баща на тези млади хора. Мисля, че това обичаше най много.

Водещ: Един стол ще остане празен в залата, но вероятно ще усещате, че духът на Стефан Данаилов за дълго ще остане в театъра.

Сава Драгунчев: Не знам дали за дълго. Според мен доста по-дълго, отколкото значи за дълго. Защото не забравяйте, че неговите студенти, неговото поколение артисти са толкова много, че във всеки един момент по сцените някъде в България има късче от него, от негов студент, от негова мисъл, от негов жест. Така че вярвам, че дълго, дълго, дълго ще бъде с нас в този смисъл. А после, когато и нас няма вече да ни има, мисля че поне спомена и историята за този най-голям, съвсем спокойно мога да кажа, български артист, ще е останала.

Водещ: Така или иначе той е епоха в театъра, а епохите не се заличават от времето.

Сава Драгунчев: Така е, да.

Водещ: Успех на представлението.

Сава Драгунчев: Благодаря ви.

Росица АНГЕЛОВА