Симеон Кулиш, историк и краевед: Историята на варненското село Равна гора е като интересна загадка за разгадаване

Симеон Кулиш

Преподавателят по история и краевед Симеон Кулиш, в интервю за Радио „Фокус“ – Варна

Фокус: Господин Кулиш, поводът да Ви потърся за разговор е Ваша публикация, озаглавена „Варненският край – „Елдорадо” за историци и краеведи“. В нея разглеждате историята на село Равна гора, което се намира на територията на община Аврен. Разкажете как решихте да се насочите към това населено място и защо определяте варненския край като „Елдорадо” за историци и краеведи?

Симеон Кулиш: Първо искам да Ви благодаря за поканата. Това е една възможност да анонсираме интересни исторически обекти и села във варненския край. Това беше и основната ми идея, когато започнах да изучавам това село, малко познато на варненци. Авренчани си го познават като едно от техните села. Но за варненци село Равна гора си остава едно изолирано село между гора и поля, може би много малко знаят за него. Стана ми интересно предвид локацията и предвид това, което може да се прочете в интернет. Съвсем малко беше тази информация. Това провокира интереса ми като нещо, малко изследване. Историците обикновено се насочват към разгадаване на загадки, нещо, което досега не е откривано. Всъщност няколко души са работили преди мен, не съм откривател. Това са проф. Милетич още преди век и половина, съвременният историк Светослав Аджемлерски, който дълбоко уважавам. В Държавния архив във Варна открих и една интересна книга. Тя е на протойерей Васил Димов. В нея се разказват много неизвестни досега неща за това населено място.

Фокус: С какво е интересна историята на това село? Познато е със старото си име Ясъ Баш.

Симеон Кулиш: Точно така. Името Ясъ Баш се споменава още през 1573 година в един данъчен регистър на Османската империя. Както виждате, още от втората половина на 16-ти век имаме информация за него, но най-вероятно мястото, в което има жители е още по-старо. Само да припомня като историческа справка, Варна е превзета на 2-ри февруари 1399 година от татарите на Актав. След това попада и в рамките на Османската империя, около 1401-та година. Т.е. между 1400-та година и 1573-тата година има достатъчно време, не е поникнал народът като растение. Има някакво по-далечно минало и устои. Най-вероятно първите заселници, макар и да не можем да бъдем сигурни, са татари, разпръснати от дружината на Актав, която впоследствие е разбита от Баязид Първи. В превод Ясъ Баш означава плоска глава, което на пръв поглед, няма нищо общо със селото. Има две най-разпространени легенди за появата на това име. Едната е, че в Равна гора е живял някой си Ясъ Бей, който имал чифлик на това място, след което напуска селището и се премества във Варна за по-добър живот и развитие на своята търговска дейност. От друга страна има идея, че селото получава името си от местността „Дюсда“, което точно означава равна гора, поради построяването, забележете, на второто училище. Т.е. наименованието идва от материала, взет за постройката на училище, а не на нещо друго. Виждаме, че във възрожденския период хората акцентират върху училището.

Фокус: Разкажете малко за протойерей Васил Димов. Вие казахте, че сте проучили неговата книга. Кога е живял той и по какъв начин се свързва животът му с това село?

Симеон Кулиш: Интересна е историята на протойерея. Намерих негов труд, описал всички села във Варненска област, най-вече свързани с християнските храмове. Всъщност той изследва основно точно тях. Ходи във всяко едно село, разглежда, описва, снима и събира информация за храмовете. Книгата е от 1958-ма година. Можем да кажем, че е по-съвременна. Оригиналът обаче е изгубен, има едно копие в Държавния архив. Именно там намерих информация за всяко едно село и за Равна гора. Той цитира документи от 17-ти, 18-ти век. Дава данни за първите български преселници в това село. Те са след Руско-турската война от 1828 – 1829 година – че са 6-7 семейства, потомци от Голица, голичани им казват. Впоследствие разбираме, че след Освобождението идват и още няколко габровски семейства. И към 1907 – 1910 година се заселват и други българи от вътрешността на страната и Североизточна България. Дава сведения и за църквата. В началото тя е била в една сграда с училището, след това се разделят. През 1893 – 1895 година е изградено новото училище, именно от където получава името селото Равна гора – от материала в „Дюсда“. Старата постройка се ползва като храм. Впоследствие съвременният храм „Света Параскева“, който днес можем да видим е от края на 30-те години на миналия век. Тепърва започвам изследването за 20-те и 30-те години от историята на селото. Досега не съм намерил публикувани материали за този период. Тук е моментът да благодаря на Държавен архив – Варна, които много ми съдействат, материалите и документите, които откривам там са много ценни.

Фокус: Колко жители има днес село Равна гора, познавате ли хора от този край? Има ли някой, който да пази нещо от историята на населеното място.

Симеон Кулиш: Днес там по официални данни по постоянен адрес живеят едва 145 местни жители. А реално живеещите, може би не са чак толкова много. Но само за сравнение в тази връзка, през 1900-та година жителите са били 272-ма души, а през 1956-та година – цели 628 души. Това означава, че селото е имало един доста добър живот, било е голямо не само като площ, но и като население. Да, познавам семейство от това село. Тепърва предстои да се срещна с местната власт, с други хора от селото, които да разкажат. Отново от книгата на протойерей Димов има данни, че там има стари възрожденски къщи. Предстои и работа на терен.

Фокус: Т.е. тепърва предстои да сглобявате още парченца от пъзела?

Симеон Кулиш: Който се оказа доста интересен и доста голям. Голяма картина се очаква за това село. Ще дам малки щрихи и за това, че в миналото местната власт помага на студент, руски бежанец, да са може да се изучи. Това го четем в общинските книги. Друго интересно е свързано с политиката на Александър Стамболийски за трудовата повинност, която след 1920 година започва да се практикува в България. Всяка година до около 1925 година, редовно има данни колко души и на каква възраст къде отиват и какво да помогнат. Много интересен е ентусиазмът на самото писане, като дух – вижда се, че хората отиват с идеята да помогнат на страната си.

Фокус: А намерили ли сте данни за това какъв е бил поминъкът на хората в този край?

Симеон Кулиш: Поминъкът е свързан със сериозно земеделие и с въпросната дюсда – гората. В книгите, които чета е записано, че са се раздавали земи на хора, които имат нужда, на по-бедни, които да обработват. Има и занаятчии, тези, които идват от габровския край, в края на 19-ти век и края на Руско-турската война. В периода на Социализма има и сериозна кооперация.

Фокус: Вие сте в началото или в средата на това изследване, но гледате ли вече и към друго място, което да проучите. Вие казвате, че варненският край е Елдорадо заради многото недостатъчно познати места.

Симеон Кулиш: Тепърва предстоят и други проекти, но нека да завършим този, който се оказа доста мащабен. Не очаквах действително такава богата история. Предполагах, че селото е от 20-те, 30-те години на 20-ти век, но се оказа, че е с няколко века по-старо. Надявам се работата на терен да ми помогне да усетя духа на самото село. Всеки ден преминавам през него, но това е само с автомобил.

Фокус: Има ли вариант това село да бъде популяризирано, да бъде включено в пътеводител на по-интересните, но непознати места в областта?

Симеон Кулиш: Разбира се, това е възможно да се направи по инициатива и на една от организациите, които представлявам – „Отечествен съюз“. Имаме идея и да направим среща и може би, ако има финансова възможност, да издадем брошурка с по-интересните моменти от историята на селото, поне до Втората световна война. Също да направим и среща с жителите, да ги запознаем, защото има и млади хора там. Едно дете, което познавам и е от там ме попита: „Господине, вярно ли е това за нашето село?“, поиска повече информация. А аз като учител мога да потвърдя, че сухият материал от обучението по история – години и определени факти не задоволяват вече децата. Особено ако започнем от родното им място или мястото, в което живеят, така се подбужда по-голям интерес към науката.

Фокус: Вашите ученици познават ли работата Ви като краевед и проявяват ли интерес към това?

Симеон Кулиш: Да, имат интерес. Родовата памет е много важна и тя е заложена в моя метод на преподаване – за да запалим ученика към историята тръгваме от него, неговият род, място към общата история. Иначе вече има много енциклопедии в електронен вариант. Не учителят вече е главният източник на информация, но той трябва да е проводникът за интереса на децата към науката.

Фокус: Наблюденията ми са, че във Варна има много краеведи, дали любители или професионално занимаващи се. Има някаква общност, като че ли…

Симеон Кулиш: Да, подкрепяме се колегите, които се занимават с история и изследване на родния край. Подкрепяме се с даване на информация, поддържаме контакт, няма особена конкуренция помежду ни. Стоим далеч от това. Гледаме на първо място да бъде научното, полезното за хората, а кой и кога ще го каже, няма такова значение.

Фокус: Благодаря за този разговор! С интерес ще следим резултатите от Вашето изследване.

Симеон Кулиш: И аз благодаря!

Диана СТОЕВА