Стефан Шивачев, историк: Освобождението връща България в семейството на европейските народи и ние вече имаме правото сами да определяме историческата си съдба

снимка: Регионален исторически музей - Пловдив

Стефан Шивачев, историк и директор на Регионален исторически музей-Пловдив, в интервю за Радио „Фокус“ – Пловдив, за историческата значимост на датата 3-ти март и Освобождението на България от турско робство.

 

Фокус: Г-н Шивачев, всяка година на 3-ти март ние българите се изправяме пред паметниците на признателността увековечаващи подвига на тези, които отдадоха своя живот за Освобождението на България. Всяка година на националния празник ние се връщаме към своята история. Ако се освободим от натрупаните по една или друга причина емоции, трябва да оценяваме случилото се през 1878 година от гледна точка на неговата историческа значимост. Каква е тя, каква е нейната стойност?
Стефан Шивачев: На 3-ти март не трябва да се отървем от емоциите, а по-скоро трябва да се отървем от натрупаните през изминалите 14 десетилетия, през изминалите 140 години, клишета. Тази дата има своята непреходна историческа стойност. И това, което става на 3-ти март 1878 година, е от изключително значение за цялостното 13-вековно развитие на България . Историята на България се ситуира така, че след създаването на държавата през 7 век, ние сме на едно от най-проветривите места на европейския континент. Почти всички завоеватели, които са тръгвали някъде от Азия или другаде, са опирали до Балканския полуостров и по някакъв начин са се мъчили да влязат в Европа, използвайки този балкански път. Няма да се връщам в по-далечното Средновековие с опитите на араби, на татари и на кой ли не да влезе в Европа и ролята на българската държава, но по-важното в случая е, че в края на 14-ти век османските турци, като едни от най-страшните завоеватели в европейската и световната история, от тук, от Балканския полуостров и от българските земи започват своя завоевателен поход в Европа. Този поход завършва при Виена. Едва там европейските държави, европейците като общо понятие, успяват да спрат османските турци. Османската империя започва от Дунава, от Виена, и завършва някъде при днешна Либия , Алжир, при тези държави в Северна Африка. Така българският народ, в продължение на пет века, се развива в рамките на едно чуждо етническо и верско владичество. Дали ще го наречем турско робство или османско владичество, няма значение. Както и да го наричаме, по-важният факт е, че пет века ние нямаме държава. И на 3 март 1878 година, като последствие от тази поредна руско-турска война, българският народ получава възстановяване на своята държава, започва новият летопис на новата Трета българска държава. Без 3-ти март нямаше да има нито 6-ти септември, нито 22-ри септември, нито една от другите светли дати в нашата история, които сега са обявени за официални празници. В този смисъл, моето мнение е, че 3-ти март заслужено е национален празник на България, защото това е възстановяването на българската държава след пет века чуждо владичество. Непреходната стойност на тази дата в българската история е увековечена от българския народ в това вече 140-годишно честване. Тук се смесват емоциите, благодарността, всичко това, което изпитваме към своите освободители. Аз мисля, че това е едно изключително достойнство на българския народ. Историята на Балканите през 17-18 век е такава, че Русия води една поредица от повече от 10 войни срещу Османската империя, като, разбира се,  основната цел на Руската империя са проливите, Дарданелите, достъпа до топлото море, достъпа до свободното Средиземно море. Естествен е стремежът на Русия да се отвори към Европа, към света, а това е най-естествения път. Като последица, обаче, от тези руско-турски войни, всички балкански народи получават своето освобождение, възстановяването на своите държави и като краен етап – своята независимост. Така е след гръцкото въстание, което в продължение на повече от 10 години хвърля в кръв днешните гръцки земи. Така е след сръбското въстание в началото на 19-ти век, така е с Обединеното княжество Влашко и Молдова. Но само ние българите имаме тази изключителна благодарност, само ние българите сме издигнали на пиедестал своите освободители. В това няма нищо лошо.
В крайна сметка, войната е тази, която кара Османска Турция да изпълни решението на Великите сили. През есента на 1876 година представителите на Великите сили се събират в Цариград на така наречената Цариградска конференция и взимат решение за възстановяване на българската държава. Това е последствие от Априлското въстание, от кръвопролитията на тези 30 000 и повече от 30 000 жертви на българите, които казват на целия свят, че ние искаме да живеем свободни, че искаме да живеем във възстановена наша държава, а не искаме това робско съществуване в рамките на една разпадаща се империя. И понеже, както винаги става през 19-ти век, Османската империя отказва да изпълни това решение, в крайна сметка Руско-турската война е тази, която принуждава Османската империя да подпише международните договори и да се възстанови българската държава след пет века. Разбира се, напълно естествено е в исторически план Русия да воюва и за своите цели. Не бива да забравяме, че като последствие от тази война е възстановяването на българската държава. Тук дълбоко искам да подчертая, че приносът на Русия в тази война, неслучайно наричана Руско-турска, е безспорен, но безспорен е и приносът на българите за своето освобождение. Нека не забравяме, че в рамките на тази 180-хилядна руска армия, която воюва на Балканския полуостров, има и 12-хилядна българска армия. Това е Българското опълчение. Българите имат готови още 10-12 000 доброволци. Само организационните трудности пречат да се създаде българска дивизия. Неслучайно след войната това българско опълчение прераства в Българска земска войска и в Българска армия в свободна България. Освен тези 12 000 опълченци, в чети, доброволчески отряди и като разузнавачи се включват още близо 20 000 българи. Жертвите на българското население, на българите, не се измерват само с тези близо 1800 загинали опълченци. Жертвите се измерват с тези повече от 30 000 души, загинали при разсипването на Стара Загора, на Сопот, на Карлово, на Калофер, на десетки села в Горнотракийската низина. Тези жертви са съизмерими с жертвите на Руската армия.
В тази война има и много емоция, защото когато руските войници идват тук, те намират един братски, славянски народ, който говори почти техния език, с който се разбират. Разбират, че този народ е благодарен, този народ още преди своето освобождение е създал мита за Дядо Иван, който евентуално ще го освободи. И е напълно нормално през следващите десетилетия емоциите на този ден да бъдат изключителни. Но нека не забравяме, че олицетворяването на този ден в крайна сметка е с основното честване на Шипка. Там, където българските опълченци, по стечение на обстоятелствата при тази война, демонстрират своя героизъм. Тази война е по-различна от другите. Тази война е изпълнена с грешки и неслучайно много историци казват, че тя трябва да се изучава, за да се види как не трябва да се воюва – и от руска, и от турска страна. В крайна сметка, при Стара Загора, при Шипка особено, опълченците са тези, които олицетворяват героизма. Неслучайно Иван Вазов го казва много точно, че на Шипка българските опълченци, Орловският руски полк на Руската армия спасяват себе си, императора и войната. И символът на тази война, на тази благодарност, е именно Шипка, където воюват руски войници, руски войски и български опълченци.
Фокус: Г-н Шивачев, какъв е отзвукът от войната и от всички съпътстващи я събития в международен мащаб?
Стефан Шивачев: Не бива за забравяме, че за нас българите, след тези пет века чуждо владичество или турско робство, в Европа е изличен споменът за това, че някъде на Балканите съществува такъв народ. И когато през 1876 година, благодарение на Джанюариъс Макгахан, на Лейди Странгфорд, на тези десетки и стотици представители на европейското общество, за първи път Европа разбира, че на Балканите има един народ, които е забравен, но който иска да влезе отново в европейската история. Русия е единствената страна, която тръгва да накара Турция да изпълни международното решение от Цариградската конференция. Става нещо много интересно. Тази война вече е в едно време, в което журналистиката, пресата и медиите са достатъчно популярни и са вече „четвърта власт“. В тази война, заедно с руската армия, пътуват стотици художници, журналисти, доброволци, които участват във войната и които правят всичко около войната известно в цяла Европа. Разбира се, една част от тази известност се пада и на българите, които подпомагат армията, на опълченците, които воюват.
Но така или иначе, след 1876 година, през 1878 година за втори път българите влизат в полезрението на европейската общност. Неслучайно при нас в Историческия музей в Пловдив съхраняваме  издадени албуми с испански, белгийски, немски, руски и други гравюри от тази война. Тези художници, които са присъствали и са рисували – всичко това е на първите страници на европейската преса. Разбира се, не е никак приятно, когато един народ присъства с кланетата, с отново турските зверства и с войната в полезрението на европейската общност. В крайна сметка, малко по-късно, през 1885 година българите вече ще влязат в полезрението на европейската общност и общество като един народ, който има държавно-творчески способности, създава своите държави, обединява ги, а малко по-късно ще се заговори и за „българското чудо“ –възстановена икономика, модернизация и развитие на държавата, българска армия. В този смисъл, мога да кажа, че тази война прави българите изключително популярни. Възстановяването на българската държава е възприето като връщане на един народ в семейството на европейските народи.
Фокус: Какъв е пътят на развитие на България през десетилетията след войната и оправдава ли той жертвата на всички онези знайни и незнайни герои в името на свободата?
Стефан Шивачев: В десетилетията преди Освободителната война, в българското общество и в Българското националноосвободително движение има няколко теории за това как България може да се освободи – дали по пътя на така създадената легенда за Дядо Иван и по пътя на Руско-турската война, дали по пътя на въстанието на българите, дали по пътя на тази дуалистична монархия Австро-Унгария, тоест самата Турция да осъзнае, че може да бъде създадена една държава съвместно с българите и така да се реформира империята. Аз мисля, че на нашите революционери, на дейците на това най-радикално крило в националноосвободителното ни движение, ние дължим най-добрият път за освобождение – въстанието тогава, когато никой не си представя, че може да бъде победена редовната турска армия, но това ще предизвика отзвука в Европа и оттам нататък намесата на Великите сили. Като историк съм привърженик на тезата, че това е най-добрият път. Ако погледнем бъдещото развитие на Османската империя през следващите десетилетия, ще видим, че примерно основната част на един народ като арменския остава в рамките на Османската империя. Постигнат е онзи геноцид, който се извършва и който става по време на Първата световна война. Още през 1908 година Османската империя се развива по пътя, начертан от младотурците. В крайна сметка се оказва, че там се възприема идеята за това, че всички, които ще живеят в тази империя, са османи. Те няма да бъдат българи по подобие на Австро-Унгарската империя, където унгарците са си унгарци. Те ще бъдат претопени в някаква нова народност. В този смисъл, са излишни разсъжденията какво би се случило, ако ние бяхме изчакали, ако нашето Освобождение беше станало по-късно дали щеше да бъде безкръвно и по естествен път. Това не е правилният път, по който би могла да се развива България. Кръвта, този дан, който българският народ дава за своето Освобождение през април 1876 година и следващите месеци, по време на Освободителната война, това пък е главното достойнство днес ние да имаме самочувствието като народ и през тези изминали 140 години да кажем, че и ние имаме нашият принос за нашето Освобождение. Ние не сме стояли зад високите каменни дувари при жените си, за да чакаме някой да дойде и да ни освободи. Ние подобно на гърци, на сърби и на другите балкански държави сме вдигнали въстание, ние сме показали, че искаме да бъдем свободни и сме свободни. Развитието на България през следващите десетилетия показва, че държавата ни надскача много рамките на Османската империя. Османската империя продължава да се разпада, продължава да бъде в една изключителна криза. А българите, само за следващите 3-4 десетилетия, изграждат своята държава, получават една от най-демократичните конституции, създават две български държави. Даже замислената като османска провинция Източна Румелия е реализирана като втора българска държава. Съединяват тези държави, правят първото на Балканите Земеделско-промишлено изложение, дават път на икономическото си развитие. И в крайна сметка, в началото на 20-ти век, се говори за българско икономическо чудо, за чудото, наречено Българска армия. Неслучайно българите са наречени прусаците на Балканите. Най-добрата армия в тогавашния свят е немската армия и сравнението с нея е едно огромно достойнство. През есента на 1912 година Българската армия е тази, която разгромява армията на Османската империя. Това показва съпоставката в историческото развитие. Мисля, че всичко друго е просто разсъждения около историята, кое и как би могло. В крайна сметка, думата „ако“ не е приета в историята за основен репер на развитие на научните изследвания.
Фокус: В рамките на днешния ден осъзнаваме ли в дълбочина подвига на българите, които са се борили за свободата ни, стойността на пролятата кръв, или просто следваме модела и се плъзгаме по плоскостта на един псевдопатриотизъм?
Стефан Шивачев: Тук не става дума за псевдопатриотиъм. Тук става дума за значително по-сложни обществени явления. Това, че Руската империя воюва във войната за своите си интереси, в следващите десетилетия намира реализация в едно разделяне на българското общество на русофили и русофоби. В крайна сметка, това разделяне е плод на една много по-дълбока философска страна. За своето освобождение българите казват, че са благодарни на руския народ. В крайна сметка, това Освобождение връща българите в семейството на европейските народи и ние имаме право да определяме сами своята историческа съдба. Не бива да забравяме, че Русия е империя. Русия  е една от Великите сили и по принцип има много голямо различие в народопсихологията, във философията за историческото развитие между малките държави и тези велики империи. Напълно нормално е Русия да счита освободена България като своето предмостие на Балканите, като една държава, която трябва вечно да бъде благодарна и която трябва да изпълнява волята на руския цар. Да, но този руски цар се сменя. И ако единият от тях – Александър II ние наричаме Освободител, то неговият син Александър III  започва да провежда съвсем различна политика. В крайна сметка тук, през следващите десетилетия по целият този въпрос, че и досега, има кардинално противоположни мнения, радикализация на разбирането. От една страна Освобождението се свързва с връщането на българите в семейството на европейските народи, с днешното ни участие в европейската общност. От друга страна, определени кръгове свързват Освобождението с това, че ние трябва да бъдем вечно благодарни на Русия и ние трябва да вървим по пътя, който предначертава Русия. Това създава една двойнственост на този ден, на този феномен на нашето Освобождение. Това е история. Ние историците имаме дълг, защото ние сме тези, които трябваше, които е трябвало през всичките десетилетия, трябва и днес да казваме истината за тази война, да казваме истината за нашето Освобождение. Да посочим на българското общество тези репери, които ни дават самочувствието, че ние имаме принос за нашето Освобождение, че в крайна сметка това освобождение не е даром, че ние сами вече 140 години определяме съдбата си, въпреки всички тези превратности и това, че ние сме малък народ, който в много голяма степен зависи от геополитиката и всички тези конфликти и ситуации, създали се през тези 140 години в развитието на Европа и света. През миналата година в Пловдив, благодарение на помощта на един от пловдивските бизнесмени Любозар Фратев, като редактор участвах в преиздаването на една книга на полк. Стефан Кисов за българското опълчение. Тази книга, издадена през 1902 година по повод 25 години от Освобождението, казва истината за българското опълчение. Виждате ли, през изминалите повече от 100 години тази книга не беше видяла своето следващо издание. Тя беше скрита някъде в останалите малко екземпляри някъде в библиотеката или в лични колекции. Когато тази книга излезе, тя имаше изключителен  отзвук. Стотици хора се обаждаха и казваха,че искат тази книга, за да разберат истината.
В крайна сметка това, което се е случило преди 140 години, е една историческа истина. Но не бива да крием, че през тези 140 години тази истина е била използвана за политически и всякакви цели. Трябва да направя една уговорка, че тази историческа истина все още е скрита някъде в архивите. Руските, за разлика от архивите в другите страни, нямат определен срок, в който да бъдат предоставени на обществеността и историците. Все още една огромна част от архивите на бившата Руската империя са някъде скрити зад стени и не са достъпни за историците. Все още има много издания, които не са достъпни на български език, издания с другата гледна точка – на Европа за нашето Освобождение. Но това е един процес. По-важното за мен  е друго – че българите през последните години осъзнават величието на тази дата. Неслучайно през последните години десетки хиляди хора задръстват пътя за Шипка, качват се предимно млади хора. Това е най-доброто, това показва, че пътят по който вървим наистина е добрият път. Пътят води към храма, както се казва по по-образен начин.
Фокус: Продължаваме да търсим истината.
Стефан Шивачев: Истината може да бъде достигната в нейната цялост тогава, когато бъдат достъпни всички архиви. Архивите в Русия се отварят много рядко.  При положение, че има недостъпни архиви, не може да говорим за разкриване на цялостната истина. Тук говорим за нещата, свързани с войната, с военните действия, с политиката на Руската империя. Това са чисто исторически въпроси, но в крайна сметка въпросите касаят нас българите в този смисъл, че на 3 март 1878 година, по някакви причини, се създава идеала за Санстефанска България от подписания от Русия мирен договор, за който самата империя, самият руски император и руските управници знаят, че няма никаква стойност. Знаят за разделянето на българите и, че те в крайна сметка няма да живеят обединени в етническите си земи, в земите, които са признати от  самата Османска империя, която признава Българската екзархия. Признати са от Великите сили тогава, когато е чертана картата през есента на 1876 година в Цариград. Този Санстефански идеал присъства в нашето полезрение вече 140 години като един блян. Как може да говорим чия е вината за това, че българският национален въпрос след нашето Освобождение става основният въпрос за освобождението на останалите под робство българи, за обединението на всички българи. Една идея, която и до днес не е реализирана. Ние говорим и продължаваме да си говорим, че една голяма част от българските земи, по стечение на исторически обстоятелства, са в рамките на други държави. Но това са въпроси, на които историята трябва да отговори. Но пак казвам, че при недостъпните извори в архивите на Руската империя, в Русия, тези въпроси много трудно могат да получат пълния си и изчерпателен отговор. Още повече, че много от тези въпроси са политизирани през десетилетията след войната.
Тони МИХАЙЛОВ