Стоян Николов, историк: В битката при Булаир се ражда един от своеобразните рефрени на Българската армия „по пет на нож“

Снимка: Информационна агенция "Фокус"

Гл. асистент д-р Стоян Николов от Военната академия „Георги Стойков Раковски“, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ по Радио „Фокус“

 

Водещ: За събитията от 1913 г. в хода на Балканската война разговаряме с главен асистент д-р Стоян Николов от Военната академия „Г.С. Раковски“. Здравейте, г-н Николов.

Стоян Николов: Здравейте.

Водещ: Да започнем със събитията на македонския театър на бойните действия от зимата на 1913 г., като направим едно уточнение, че по стар стил на 26 януари честваме битката при Булаир, а по нов стил на 8 февруари.

Стоян Николов: България влиза в Балканската война, за да осъществи въжделението на поколения българи, а именно единението на всички българи под една държавна стряха. Невъзможността на Османската империя да се реформира и да даде равни права на своето християнско население в европейските предели довежда и дотам, че се случва немислимото през 1910-1911-1912, започват сондажите е сключването на Балканския съюз чрез двустранни договори и устна договорка с Черна гора. Зверствата, които извършва и редовната турска армия над българското население при магарешките атентати в Щип и Кочен допълнително изострят обстановката и България тръгва на война, за да освободи своите едноплеменни братя отвъд Рила и Родопите. Основните български сили обаче са насочени към тракийското оперативно направление. Там действат трите български армии, докато към Родопите и долината на Струма и вододела на Брегалница са насочени по-малобройни части. Конкретно Седма пехотна рилска дивизия дори се стига дотам, че е включена в състава на съюзническата Втора армия, командвана от сръбския генерал, по-късно войвода, тоест най-високото звание в сръбската армия, Степа Степанович

Водещ: Всъщност, можем ли да кажем, че всъщност на македонския фронт, са оставени много по-малобройни части, усилията не са хвърлени там, което може да бъде отчетено като стратегическа грешка.

Стоян Николов:  Абсолютно сте права. Това може би е и най-грубата стратегическа грешка на българското командване и на българския политически елит. Допускат вяра, че нашият съюзник Сърбия ще спази буквата на българо-сръбски договор, който предвижда в случай, че Македония не бъде обявена за автономна, да се отиде към една към подялба със спорна и безспорна територия, като безспорната би трябвало да бъде присъединена към Царство България, а за спорната трябва да се произнесе руският император Николай Втори, който е върховен арбитър в българо-сръбския договор. На практика се оказва една лоша прокоба и думите през февруари още 1912 г. на руския пълномощен министър, руски посланик в Белград Николай Хартик, който казва, че договорът е просто парче хартия, докато границите ще се прокарват с кръв. Именно това и се случва по-късно. Само да напомня, че и сърби, и гърци мобилизират многократно по-малки сили от Българската армия. Съответно сърбите 190 хиляди, гърците 120 хиляди. А основните им части са насочени към Македония. Да вмъкна и че в българо-гръцкия договор няма и никакво евентуално териториално разграничение. Именно тук е и разковничето за започването на конфликтите между съюзници, подялбата на земите в Македония, която е с безспорно преобладаващ български етнически характер.

Водещ: Сега да се върнем на момента, в който Седма рилска дивизия е предадена към съюзните войски на Сърбия.

Стоян Николов:  През 1912 г., още в първия ден, в който България участва в бойните действие, началото на Първата балканска война, на 5 октомври частите на Седма пехотна рилска дивизия, командвана от един бесарабски българин, брата на акад. Балан, съответно генерал-майор Георги Тодоров преминават в настъпление. Като те действат по бригадно в три колони, съответно дясната колана е Първа бригада, средната колана – Втора бригада, а Трета бригада, която е съставена от военновременните 49 и 50 полк е лява колона на настъпващата Седма пехотна рилска дивизия. Числеността след мобилизацията, която длъжен съм да отбележа протича при небивал ентусиазъм, е 37 355 души. На практика една българска дивизия се равнява по своята численост на две турски дивизии, по-скоро дори се приближава като военна организация, военна структура до един корпус. Не трябва да забравяме, че и населението по поречието на Брегалница и Струма почти изцяло е с български характер, дългогодишни членове и сподвижници на Вътрешната македоно-одринска организация, респективно на вече разпуснатия Върховен македоно-одрински комитет, които оказват с всички сили това, към което и те са се стремели с няколко въстания, с участия в подкрепи за четническото движение на двете организации, а именно присъединяването към България. Дори покойният проф. Божидар Димитров посочва, че с тези спомагателни части селските милиции, които участват в тези действия и т.н., дори приема, че би могло да се говори за численост от порядъка на около 70 хиляди души. В следващите дни са освободени съответно Кочани и Пехчево, освободен след боеве е и Кресненският проход, съответно се преминава през Рупел и оттук насетне трябва да отбележим, че при преминаването на планински местности изключително съдействие оказват четите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Генерал-майор Георги Тодоров безспорно отбелязва, че Сандански, със своите близо 2000 милиционери подпомага това настъпление. Тук е интересно да вмъкнем, че с върховната цел единението на всички българи е спряно и преследването на серчани, които за съжаление започват едни братоубийства в предходните години, включително убийството на задграничните представители на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в София Борис Сарафов и Иван Гарванов. Именно това единение довежда и до бързия марш на Седма пехотна рилска дивизия към своеобразната столица, портата на етнографската област Македония, а именно град Солун. На 25 октомври по стар стил 1912 г. частите на Седма пехотна рилска дивизия освобождават и родния град на Апостола на македонските българи Георги Николов Делчев, който преди да бъде произведен в първи офицерски чин, напуска редовете на Българската армия и отива да се бори за свободата на брата роб. В следващите дни се разгаря и последният бой в Македония, Първата балканска война на Седма пехотна рилска дивизия, а именно на 27 октомври предните части на Седма пехотна рилска успяват да разгромят остатъците от Струмския корпус, турския Струмски корпус, с който воюват, и навесват над своеобразната столица на Македония Солун. Но с изненада пробилите си с бой път до нея български части разбират, че гърците с традиционен гръцки похват, а именно цената на златото, цената на няколко десетки златни турски лири, десетки хиляди златни турски лири, успяват да подкупят коменданта, турския комендант на град Солун, а именно Тасхим паша, който се съгласява да предаде гарнизона си на гръцките части и недоумяващите напредващи с бой български предни части са спирани от гръцки патрули, които им казват, че те са освободителите на Солун и те би следвало да влязат в града.

Водещ: Коварно, по византийски бих казала.

Стоян Николов: Абсолютно по византийски. Трябва  да вмъкнем, че към средата на октомври Степа Степанович, виждайки бързото напредване на българските части, започва да издава заповеди те да се спрат на позиция, за да се изравнят фланговете на неговата част, сръбската, със Седма пехотна рилска дивизия, което на практика не би позволило и българските части да стигнат до Солун с тези темпове. Георги Тодоров, генерал-майорът, заповядва безспирно настъпление, за да се осъществи присъединяването на Солун под скиптъра на царя, което той известява в края на октомври. Което веднага поражда дипломатически демарш от гръцка страна, които искат да владеят вратата на Македония. На практика българските части прекрасно са описани как влизат през арката на Галерий, конната част съответно на майор Анастасов, един от българските воеводи Георги Мончев, и в следващите дни на практика градът изпада в своеобразен кондоминимум. В него има войски и на Кралство Гърция, и на Карлство Сърбия, и на Царство България. Разбира се, това е нетърпимо положение за нашите все още гръцки съюзници, които искат еднолично да владеят града, и те с удоволствие през ноември месец, средата на ноември 1912 г., предоставят свои кораби, за да може огромната част от личния състав на Седма пехотна рилска дивизия да се премести, да бъде транспортиран с кораби до Дедеагач, а оттам да отиде и в Източна Тракия, където да стане поредната първа ешалонна българска част, воюваща срещу Османската империя. Това и се случва и през декември вече след подписаното примирие и започналите преговори за мир между Османската империя и съюзниците се създава и Четвърта българска армия, командвана от генерал Илиян Ковачев, в чиито редове влиза Седма пехотна рилска дивизия, Втора тракийска дивизия и Македоно-одринското опълчение.

Водещ:  Стигнахме до самата битка при Булаир, в която Българската армия отбелязва пълна победа.

Стоян Николов:  Абсолютно. Това е и сражението, което е известно като сражението или битката „кланица“. На практика за съжаление сред малцина българи е добре позната останала в своеобразно забвение сред големите победи на българската армия при Лозенград, Люле Бургас, Бунар, Хисаря и Одрин. А на практика с цената на малко над 100 убити, над 400 ранени. Четвърта армия конкретно, частите от Седма пехотна рилска дивизия, а именно Тринайсети пехотен рилски полк, който е комплектован от Кюстендилския край, и Двайсет и втори пехотен тракийски полк, който е комплектован с личен състав от Самоковско , нанасят огромно поражение . Само ще отбележа, че срещу малко над стоте български убити на бойното поле остават според  автори пет или шест хиляди убити турски войници, подофицери или офицери. Как протичат бойните действия. Мирните преговори са скъсани по вина на Османската империя и на практика младотурците решават, че ще преминат в настъпление. Нещо, което така и не им се отдава в първия период на Балканската война. Техните планове предвиждат удари посока Одрин от позициите при Чаталджа, съответно настъпление на Булаирския корпус от полуостров Галиполи и стоварване на десант на крайбрежието на Мраморно море при Шаркьой. Бойните действия срещу Седма пехотна рилска дивизия започват около 6 сутринта на 26 януари 1913 г. , или съответно 8 февруари по нов стил. Като първи в боя влиза взвод на 13-а рота на 13-и пехотен рилски. Подпоручикът със своите войници в мъглата вижда настъплението на около трийсетина турски конника и започва бърза стрелба срещу тях. Скоро конниците, които отстъпват, са подкрепени и от пехотни части, и взводът изпада в тежка ситуация, но не отстъпва и на крачка, води ожесточена пушечна стрелба. Виждайки тежката ситуация и възможността този взвод да бъде обграден и избит от турците, ротният командир на 11-а рота от 13-и пехотен рилски полк подпоручик Ранов повежда ротата си в атака и успяват да спрат противниковото настъпление. Но на практика срещу двата български полка – 13-и пехотни и 22-и полк, настъпват общо 6 турски полка в състава на две турски дивизии. А именно предната дивизия, която настъпва срещу рилци, и 25-а пехотна низамски дивизия. Трябва  да отбележим, че низамите реално са първостепенните най-стойностни части в състава на Османската империя.

Водещ:  Нещо като спецчасти, казано на съвременен език може би.

Стоян Николов: По-млади като набори, редовно служещи, добре обучени, ненатрупали години, в силата на своята физическа сила. Част, която си е с мирновременен състав и е добре обучена. Тук трябва  да отбележим, че тези части на Булаирския корпус между временно са попълвани и комплектовани с доколкото гръцкият флот успява да спре турския флот и става господар в  Егея. Така всички резерви на Османската империя са насочени само и единствено срещу българската армия. Включително и срещу Седма пехотна рилска дивизия. Българите воюват на практика при съотношение 4:1 – около 10 хиляди българи срещу близо 40 хиляди османци, деца на Анадола. И както казват съвременниците: „Синовете на Рила спряха ордите от Анадола“. Интересното е, че бойните действия се развиват и в близост до малката крепост Цимпе чийто развалини са били в този регион, откъдето османците за първи път стъпват на Балканите. Така се получава наистина един своеобразен Ренесанс, една препратка към думите в Манифеста на цар Фердинанд за войната на кръста срещу полумесеца. Рилци успяват успешно да атакуват на нож, отхвърлят настъпващите турски части, но главният турски удар е нанесен от 25-та Пехотна низанска дивизия, която настъпва срещу тракийци, срещу 22-и Пехотен тракийски полк, но самоковците успяват да устоят, макар и с цената със загубения за кратко чифлик Доган Аслан. В един момент ситуацията при тях е толкова тежка, че те започват да отстъпват пред вражеските пълчища. Тук трябва да отбележим, че голяма част от този бой протича при една изключително гъста мъгла. Някои дори отбелязва, че дори при крачка не се е виждало – може да си представите гъстотата на тази мъгла. И в един момент низамите излизат буквално на 100 крачки на самоковците, но те с ускорен картечен и артилерийски огън успяват да започнат да косят техните редици. Тук, в тази критична ситуация на помощ се притичва и 4-та дружина от 49-ти полк – един от полковете на т.нар. „Чичовци“ – по-възрастните войници, военновременните полкове на 7-а Пехотна рилска дивизия, и със съвместните усилия на 1-ва, 2-ра и 3-та дружина на 22-ри Пехотен тракийски полк, подкрепен от 4-та дружина на 49-ти полк османците претърпяват чудовищно поражение. Втурват се в паническо отстъпление назад, косени от българската пехота и артилерия. На крайния Десен български фланг изключително действа и много добре воюва батареята на майор Венедиков, артилерийска батарея, която изключително смело успява да прикове противниковото настъпление, а след това коси с картеч противника при неговото отстъпление. Артилеристите предприемат нещо изключително смело и в рамките на тези продължили почти 12 часа боеве в един момент избутват своите оръдия напред, застават на хребета и продължават да косят панически бягащите кюрдски маси. Около 17.00 часа на практика боят вече окончателно следобед е решен в полза на настъпващите български части. Остатъците от Булаирския корпус панически се прибират зад могъщите му укрепления, а господари на полето на боя остават героите от 13-ти Пехотен рилски полк и 22-ри Пехотен тракийски полк. На бойното поле пред позициите се виждат телата на около 6 хиляди турски войника, и оттук насетне до края на войната те така и не предприемат опит да напуснат силно укрепените Булаирски позиции. Трябва да отбележим, че от крайбрежието на Мраморно море именно близката фактория на морето срещу 22-ри Пехотен тракийски полк, турците използвайки своята могъща корабна артилерия с фланкиращ огън поразяват българските позиции. Тежкокалибрените снаряди обаче понякога недобре изстреляни пресичат тази тясна 5-километрова шийка, на която воюват двете страни и падат в Царския залив в съседното море, в Егейско море. Това показва и недобрата артилерийска подготовка на турския личен състав.

Водещ: Колко часа продължава самата битка?

Стоян Николов: Със започването на първия бой на подпоручик Тавалички – около 12 часа. Изключително тежка битка, която в огромната си степен предрешава и сломява опита за турско настъпление и предрешава победата и при Шаркьой в следващите дни.

Водещ: Можем ли да кажем благодарение на кои части от полковете е спечелена войната на артилерията, на пехотата? Чували сме, че атаките на нож са били много използвани по време на тази битка.

Стоян Николов: Именно при Булаир наистина се постига и една от най-великите прояви на българския дух – в един момент един подофицер от тракийци  изкрещява: „Напред момчета, по пет на нож“, и това става и един от своеобразните рефрени на Българската армия в тази Балканска война. Вихрените български атаки на нож показват жертвоготовността, ентусиазма, с който българският войник воюва. Много често нашите войници не по устав, както би следвало на около стотина крачки са слагали ножовете, а още при започване на атаката. И на практика светенето на българските манлихерови ножове много бързо е подсказало на противостоящите войски какво ги чака. Много малко от тях отстояват да посрещнат щиковата българска атака.

Водещ: Всъщност, тук има и психологически момент при тези щикови атаки на нож.

Стоян Николов: Безспорно. Вижда се какви са психическите, волевите на качества на противостоящите войници. И тук трябва да отбележим, че редовият български войник с достойнство изпълнява своя войнски дълг.

Водещ: Факт, както и винаги го е правил. Битката спечелена – войната загубена поради други причини, политически най-вече и най-вече недалновидност.

Стоян Николов: За съжаление недалновидността

на цар Фердинанд, разнобоят, който настъпва сред българската дипломация и сред българския политически елит довежда до това, че на практика с лека ръка в деня на престъпното безумие ние обезсмисляме тези десетки хиляди българи, които са направили своята саможертва. За съжаление се оказва, че тяхната кръв не постига това, за което те са се борили, а именно единението на всички българи под една държавна стряха. За съжаление в рамките на един месец през лятото на 1913 година Българската армия, непобедена в голям бой, устояла на противника, не успява да се справи с вероломно настъпилите и турски части в Източна Тракия, подложили българското население там на клане, както и настъпващите срещу малобройни български части в Северна България румънци. Това предопределя и Букурещкия мирен договор, а и Цариградския мирен договор, които бележат юридическия край на Втората балканска война и първата българска национална катастрофа. Искам да кажа, че аз съм отраснал в град Самоков в непосредствена близост до читалището на града, което е и паметник на културата, посветен именно на войните за национално обединение, които дават самоковци, в огромната си степен разбира се войници, подофицери от 22-ри пехотен тракийски полк. Призовавам вашите слушатели, ако имат път, да отидат, да видят как нашите деди са почитали паметта на своите близки. Цялото читалище е увенчано външната си страна с плочите  на жертвалите се пред олтара на Отечеството.

Водещ: Да. То се намира в центъра на Самоков предполагам.

Стоян Николов: Точно така, идеалният център на града.

И могат да се взрат в изсечените в рилския гранит имена на обикновени войници, подофицери, а и офицери, които са извършили най-върховното за един българин – саможертва за българщината.

 

Евелина БРАНИМИРОВА