Тодорка Рачева, международен шофьор: Международните шофьори движат икономиката в света

За гурбетчийството и предизвикателствата на жената с мъжка професия, каквато е тази на международния шофьор, Радио „Фокус“ – Бургас разговаря с Тодорка Рачева, международен шофьор и жител на град Средец.

Фокус: Г-жо Рачева, кое Ви мотивира да започнете работа в типично мъжка професия, каквато е тази на международния шофьор?

Тодорка Рачева: Към гурбетчийството и конкретно към шофьорската професия, може да ме подтикне единствено липсата на средства в България и ниско заплатеният труд. Не е било самоцел, нито страст или пък цел, но така се стекоха обстоятелствата. Мечтите ми бяха съвсем други, в съвсем друга насока. Но след като няма реализация в това, което обичам да правя, се наложи да се насоча към тази изцяло мъжка професия. Разчитам изцяло на съпруга ми, защото без него няма как да се справя сама, защото това изисква доста усилия, физическа сила, познания, а аз съм новобранец в сферата. Мечтата ми е да се занимавам с нещо красиво, а най-голямото ми желание е да бъда фризьор. Обичам да изработвам сувенири, бижута и красиви неща, но това оставям занапред, когато се стабилизират нещата и със съпруга ми изпълним целите си. Надявам се да успея. Работя като шофьор на ТИР от около година. Много размисли и време ми отне, докато се реша да започна в тази професия, защото наистина е много трудно. Много хора упрекват шофьорите, че са най-ниско квалифицираните работници, което мога да потвърдя вече, че не е така. Да живееш в една кабина, която е 2х2 метра в продължение на месеци, да нямаш най-елементарни условия на живот, да си непрекъснато в движение, да легнеш вечер и сутрин като отвориш очи, трудно се осъзнаваш къде се намираш, защото си забравил къде си спрял след дългото шофиране. Минава време, докато се осъзнаеш къде си спрял. За това се изисква емоционална интелигентност. Чрез тази работа се сблъсках с много различни държави и култури. Ходила съм в Швейцария, Холандия, Германия, Дания и Швеция. Но се надявам скоро да спра да практикувам тази професия и да се отдам на нещо женско, защото нищо женско не ми е чуждо. Обичам да изработвам красиви погачи, да бродирам, да изработвам сувенири от хартия, както бижута и мартенички, обичам да правя жените красиви, да им правя прически – всичко, което е присъщо за една жена, ми е любимо. Но засега ми се налага да бъда мъж.

Фокус: Къде срещате най-големи трудности в тази професия?

Тодорка Рачева: Най-трудно е това, че близките са далеч. Децата ми са в чужбина – дъщеря ми е по курортите, по-малката дъщеря работи в Англия, а ние с баща им сме пътещественици из Европа. Тези дни имах огромното щастие да се събера с децата си отново, но след 10 дни отново всеки поема по пътя си. Желая на всички на мен и на всички шофьори да се завърнат живи и здрави при семействата си. Проблемите на един тираджия са от най-различно естество. Много е лошо, когато не познаваш езика на гражданите в съответната държава, в която работиш, в случая в Германия. Хората там не са толерантни към онези, които не говорят немски. Когато кажеш, че си българин, погледът на събеседника се променя. Мога съвсем отговорно да заявя, че българите не са обичани в Европа. Това е най-трудното – отношението и комуникацията с хората. Авариите по пътя също са проблем, но те са неизбежни. Не познавам други жени, които се занимават с тираджийство. Оказа се обаче, че извън България има много жени, които се занимават с тази професия, но българките са малко. Има и българки, които едва сега започват да се занимават с това, може би защото чрез тираджийството жените успяват да се доближат финансово до нивото на мъжете си. Знаете, че те получават по-малки заплати, независимо от длъжностите, които заемат, но в шофьорската професия няма значение кой си и какъв си – ти си зад волана и въртиш километри. Колкото повече километри навъртиш и колкото повече часове си бил зад волана, толкова по-добра заплата ще вземеш. По моите наблюдения в чужбина българите получават по-ниско заплащане и това е пълна дискриминация. Българите са едни от най-трудолюбивите хора – те влагат старание във всичко, което правят. Бтлгаринът е стриктен към задълженията си. Но по неясни за мен критерии, българинът остава най-онеправдан. В Германия – последната ми дестинация, наблюденията са ми точно такива: ако шофьорът кара ТИР с българска регистрация, контролните органи са много стриктни и строги, а при немска регистрация няма особен контрол. Работодателят е настроен, че българинът е готов на всичко, само за да вземе по-добра заплата. По този начин се надвишават часовете на шофиране и стават повече от позволените по закон. Има правилник, който обхваща и часовете на работа и задължителните паузи, но тъй като контролът не е толкова голям, защото нашият ТИР е с немска регистрация, се е случвало с мъжа ми да шофираме повече от 24 часа без да спрем. Спим на смени. Трудна и отговорна работа е това с подобно превозно средство. Винаги, когато застана зад волана се прекръствам с молба да достигна крайната цел жива и здрава. Много често водачите на леки автомобили не се съобразяват с това, че в близост до тях има 40-тонна машина и спирачният й път е по-дълъг. Но когато се случи пътнотранспортно произшествие, винаги водачът на тежкотоварната машина е виновен. Но тези хора си дават живота. Благодарение на водачите на ТИР-ове икономиката в света се движи – няма ли товарен транспорт, няма да има стоки в магазините, няма да има хляб на трапезата ни, защото всяка една стока се превозва в товарните автомобили. Хората не го осъзнават и са агресивно настроени към такива шофьори. Важното е всички да бъдем толерантни на пътя – и шофьори на автомобили, на автобуси, на тирове, и пешеходци.

Фокус: Колко често се завръщате у дома?

Тодорка Рачева: Ние тръгваме и знаем, че може да не се приберем няколко месеца или цяла година. С мъжа ми пътуваме заедно и винаги търсим такава работа, в която да бъдем заедно и да работим в екип. В нашите среди това се нарича „двойна езда“. Всичко зависи от договорките с работодателя, като през цялото време живеем в камиона. Взимаме това, което трябва за един нормален живот – дрехи, спално бельо, завивки, електрическа газова бутилка, посуда за домакинство – всичко. Ние спим там, ние работим там, ние се храним там, перем си дрехите в обществени перални. Това е животът на тираджията – може да продължи месеци, а може и години. Няма други условия, няма къде да отседнеш, но тъй като си тръгнал да печелиш пари, за да облагодетелстваш семейството си, това е и добра страна, защото по този начин пестим от всичко. Наемат българите на най-трудната и най-тежката работа, която никой не желае да работи, но тъй като другаде не ни наемат, сме принудени да работим това, защото нямаме друг избор. Прибирам се у дома, когато се прибират и децата, за да можем да се съберем всички заедно. За последната една година, това прибиране ни е за втори път. Преди това работихме за българска фирма 5 месеца и се прибирахме в България. Но оттам ни излъгаха и за два месеца, за двама човека – аз и мъжа ми, не ни платиха заплатите, а това бяха близо 7 000 евро. Затова се наложи да работим за фирми по чужд договор, в случая на немски. Българските фирми са крайно некоректни. Бившите ни работодатели в България бяха адвокати. Но ако всички млади, способни и интелигентни хора се приберат в България, нещата ще се оправят. Ние сме силна нация, със силен български дух, оцеляла през толкова векове. Имах щастието да се запозная с един човек, който се самоопределя като българин. Оказа се, че той е бесарабски българин, роден и живял в Украйна. Пристигнал е в България през 2012 година, за да си извади български документи. Довел и семейството си, за да могат да станат и те български граждани. Бях щастлива и горда да срещна такъв човек, който едва на 50 години успява да сбъдне мечтата си – да бъде българин.

Фокус: Имате ли възможност да останете за постоянно в чужбина?

Тодорка Рачева: Имаме възможност да останем за посоянно в чужбина. Когато човек не е сам, а е със цялото си семейство, се ползва с всички блага на държавата. Следващата стъпка е да стане пълноценен гражданин на съответната държава. Има условия за квартира и за безплатни езикови курсове. Можем да си намерим работа без проблем, защото работа в Германия има много. Но аз не искам да бъда германка. Искам да бъда българка и да живея тук в България. Започнала съм тази работа с намерението да я върша от 3 до 5 години, защото съм на 47 години, а животът си върви. А и не мога да бъда дълго време далеч от България. Чужбина не е България. Няма го нашия въздух, няма я нашата природа. Да, много са красиви и другите държави, които съм посещавала – висока влажност, зеленина, природни забележителности. Но не са български. В Средец съм родена, в Средец съм израстнала и винаги ме е теглило към Средец. Градът е едно страхотно място за живеене. Със съпруга ми плануваме да си построим ново жилище в Средец.

Фокус: Какво е мнението Ви във връзка с обвиненията, че шофьорите на ТИР-ве са несъобразителни на пътя?

Тодорка Рачева: До голяма степен водачите на тежкотоварни автомобили не са виновни за пътнотранспортните произшествия. Това са хора на трудов договор, на заплата, които са тръгнали да шофират с намерението да изпълняват своите задължения. Когато шофьорът на ТИР потегля, той знае, че трябва да изпълни работата си в срокове за доставяне на стоката, която пренася. Ако не я достави навреме, фирмата ще бъде санкционирана, като санкциите се отразяват и на заплатата на водача. Иначе кой разумен човек би тръгнал в усложнена метеорологична обстановка, след като знае, че може да изкара дни без храна, вода и гориво. Организацията е такава, хората са принудени. Но специално за метеорологичната моето мнение е, че няма добра информираност, трябва да се осигури транспорт за спешни товари, защото много от камионите пренасят продукти със срок на годност, както и животни, които са изложени на огромен риск. По същия начин е и със замразеното месо – при неподходящи условия агрегатът замръзва и ледът се разтапя, следователно и пренасяната стока, а последствията от това са пагубни. В случай, че стоката не се транспортира навреме, няма как да се възстановят загубите. Загубите ги изплаща превозвачът, защото клиентът си чака стоката. Той се води по заявки на договор, който се подписва между клиент и превозвач. В случай на загуби, в България няма институция, която да защити превозвачът. Преди имахме семейна транспортна фирма, в следствие на което претърпяхме много загуби, точно защото нямаше кой да покрие щетите. Изготвят се застраховки и документация, колкото да се докаже пред контролните органи, че имаш такъв документ. Този документ е формалност. Точно поради тази причина фалирахме и се наложи с мъжа ми да започнем работа като шофьори за други, чуждестранни фирми.

Силвия ДОНЧЕВА