Доц. Наум Кайчев: Трябва да гледаме към това, което ни обединява с руския народ, а не към горчивия привкус от посещението на руския патриарх Кирил

снимка: pixabay.com

Доц. д-р Наум Кайчев, бивш генерален консул на България в Битоля и настоящ ръководител на катедра „История на Византия и балканските народи“ в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ в седмичното публицистично предаване „Метроном“ на Радио „Фокус“.

 

Водещ: Доц. Кайчев, как да разбираме поведението, тона и думите на руския патриарх Кирил на срещата с президента Румен Радев?

Наум Кайчев: За съжаление, сякаш като акцент от неговото посещение в медиите излезе срещата и по-скоро този видеоматериал, който се появи на сайта на Руската православна църква, в който Негово Светейшество патриарх Кирил – патриарх на Москва и цяла Русия – по доста странен начин, на границата на дипломатическия такт, изказваше своето мнение по повод честванията на 140-тата годишнина от нашето Освобождение. Позволи си да отправи доста остри критики към нашата страна като цяло и начина, по който се провеждат честванията. В основата си той се впусна в исторически обяснения, които са доста неочаквани, защото неговото амплоа e преди всичко богословско, докато за историците би следвало да се остави тълкуването и обяснението на тези сложни и комплексни събития, отпред 140-145 години. Като професионален историк бих могъл да отправя много забележки към това тълкувание на историята, което той направи, свързано с  Кримската война, с положението в тогавашна Европа, с мястото на Русия. Беше много странно да се чуе, че сякаш тя е едно, а Европа друго. Като че ли Русия е някаква азиатска страна, а всъщност нещата са много по-комплексни и Русия е част от тогавашната система на международни отношения в Европа. Тя е част от европейския концерт, част от тези пет или шест велики сили, които по онова време определят съдбините на континента. Всъщност тя има много съюзници – с Германия, по-късно с Франция и т.н.

Можем много забележки да правим в това отношение. Например той говореше за Кримската война, за това, че сякаш Русия е била срещу всички в Европа, докато всъщност основните последици от Кримската война са преодолени още 1871 година с Лондонския договор, с който Русия отново се връща на Черно море като черноморска военна сила, което е било най-важното за русия в този период. Тя е в много близки отношения с току-що обединила се Германия. След това нашата Руско-турска освободителна война се провежда в съюз, може да се каже, с Австро-Унгария. След едни дипломатически преговори се стига до подкрепа за Русия за провеждане на тази война от страна на европейските сили. Така че от гледна точка на един професионален историк много странно прозвучаха неговите изявления и те са по-скоро свързани с актуалната политическа и духовно-културна ситуация в днешната Руска федерация. Според мен неговите изявления бяха свързани не само с българо-руските отношения, но и с това как в Русия се вижда мястото на страната в света, каква всъщност е Русия днес.

Водещ: Липсва ли „политическа коректност“, която „оправдава лължива историческа интерпретация“, както той я определи, за каквато споменава самият руския патриарх?

Наум Кайчев: Това са силни думи. Не знам дали точно той по този начин ги е употребил, но наистина словото на президента на честването на 3 март вечерта беше много добре подготвено. Очевидно неговият екип добре се е консултирал с професионални експерти, така че в него имаше между подчертаването на тази естествена роля на тогавашната Руска империя като държава, която има основна роля в нашето освобождение, и други страни, които тогава са били съюзници на Русия, например като Румъния. Малкоизвестен факт е, че по това време румънският княз Карол е в един момент главнокомандващ на цялата Съюзническа армия, която отсъжда и напада Плевен. Това е чисто символичен пост, но въпреки всичко и Румъния има сериозен дял във военните усилия. Връщайки се към неговите думи, не е много издържано да се отрича участието на други народности, в тази армия на руската империя, която тогава е воювала за нашето Освобождения.

Водещ: Нормално ли е патриарх на друга макар и сестринска църква да се държи по такъв начин с президента на държавата ни, както и приветстващата реакция в централни руски медии за това?

Наум Кайчев: Това беше много странно и много учудващо, че духовни лица се държат по един начин, който сякаш подобава повече на по-светски лица, да не кажа граждански политици. В това отношение възникват образите на нашита патриарси – на Максим и на сегашния Неофит. По-голямата част от българите само тези образи имат предвид и се виждат тяхното, образно казано, внимателно духовно отношение и към нас българите, и към всички останали православни народи. Това до голяма степен контрастира с впечатленията от една друга визита, която преди 2 години се състоя. Ще си позволя да ви напомня тази на Константинополския патриарх Вартоломей, който в същата сграда – в Президентството – преди две години си позволи също едни доста неочаквани, недипломатически изказвания. Като че ли има едно надценяване на възможностите и преминаване не само в духовната, но малко и в светската сфера, от страна на някои патриарси в православната църква.

Водещ: След като патриарх Кирил си замина и последваха съответните реакции в руските медии със силна политическа окраска. Какво всъщност бе неговото посещение у нас – политическо, дипломатическо, на духовник от най-висш сан? Наум Кайчев: Очевидно многоизмерно, то е едно комплексно посещение на един представител на руското общество, държава, на руския дух. Това общество очевидно е комплексно, многообразно. Той има своя безспорен авторитет там. Очевидно има и значителни елементи от него, които не са съгласни с този вид послание и неща, които се излъчват. Така че това е много важен въпрос, който е вътре в самото руско общество. То трябва да си отговаря на много въпроси. Сигурен съм, че там текат дебати, както можахме да видим, макар и частично, не всички са съгласни с тази позиция, че следва на всяка цена Русия да се конфронтира с различни чужди държави, включително такива, които исторически са били много близки до нея. Но не бяха само толкова отрицателни тези послания, те някак си иззеха медийното пространство след визитата. Все пак нека да си спомним, че имаше и друг тип послания. Особено при срещата с Негово светейшество нашия патриарх Неофит. Казаха се доста мъдри думи за тези вековни връзки между българското и руското православие, затова че всъщност ние сме дали и славянската писменост, и словото на Библията, на Светото писание всъщност на славяните, включително и на русите. И оттам нататък за тези доста сериозни връзки, които са съществували между руската империя с българите. Така че нещата са по-сложни и комплексни и не бива да извличаме само тези малко горчиви привкуси като последствие.

Водещ: Защо нищо не се спомена при това посещение за исканията на македонската църква?

Наум Кайчев: Да, това е въпрос, който наистина предизвика доста сериозни огорчения сред голяма част от българската общественост, защото знаете, църквата в Република Македония по своята история е дълбоко исторически обвързана с българското православие. По-голямата част от населението на Македония е било след 1870 г. част от българската екзархия, включително чрез провеждани допитвания в епархии във Вардарска Македония. Така че тази църква, която се създаде през 1967 г. в едно титово време, въпреки безспорната роля на тогавашната Титова Югославия за нейното създаване – все пак има едни корени, които до голяма степен са български, и последните архиереи, приети от хората там, са били българските епископи и митрополити по време на Втората световна война. И в този смисъл църквата в Република Македония, възобновената Охридска архиепископия, се обърна през ноември към Българската православна църква за съдействие, да се застъпва за нея като църква-майка, да бъде приета в семейството на православните народи. Българската църква прие това искане и заяви, че неин свещен дълг е да посредничи, да се застъпва за Македонската православна църква. За съжаление виждаме, че като че ли нашият Свети синод съвсем не е достатъчно активен в това отношение. Доколкото имаме сведения, нито пред Вселенския или Константинополски патриарх Вартоломей е повдиган този въпрос в началото на годината при тържественото откриване на обновения български храм „Св. Стефан“ в Цариград, нито сега получихме някакви знаци за съпричастност от страна на Руската православна църква на патриарх Кирил. Обратното, преди 10-ина дни – на 22 февруари, Волоколамският митрополит Иларион заяви в Белград, че въпросът за непризнатата македонска църква следвало да се решава в диалог със сръбската църква. Но какво значи диалог между Скопие и Белград? Такъв тече от десетилетия наред и за съжаление не е донесъл за развитието на православието във Вардарска Македония. Всъщност там се задълбочава разколът, включително чрез действия на Сръбската православна църква, чрез създаване на паралелна йерархия, на раздори, на неприятни развития. Разбира се, свой дял затова има и Скопие, и официалните власти в Република Македония. Но така или иначе този път, който вече десетилетия следва Скопие и възобновената Охридска архиепископия, очевидно е непродуктивен и няма излаз от него, не е перспективен. Затова неслучайно те се обърнаха към българския Свети синод за застъпничество. Наш свещен дълг е да ги подпомагаме в това отношение. И затова сме дълбоко огорчени. Една група общественици, учени и историци написахме открито писмо, за да изразим от една страна огорчението си от недостатъчната активност на нашия Свети синод по изпълнението на това свое задължение. От друга страна, за малко късогледата позиция от Руската православна църква, която поддържайки статуквото и официалния църковен диоцез на Белград в Република Македония, всъщност не допринася за цялостното, за вселенското православие, за хармонията между всички православни в Югоизточна Европа и по света. Би трябвало дългосрочният интерес на всеки един православен патриарх да бъде добруването на всички православни. И да се решава този въпрос с православните християни в Република Македония. А виждаме, че подобен подход да се поддържа диоцеза на Сръбската православна църква не води до добрини за православните християни в Република Македония.

Водещ: Излизайки от линията  Македония, изниква един друг въпрос. Каква трябваше да е официалната реакция на нашите институции?

Наум Кайчев:  Може би следва да се отправят забележки към някои наши политици, че след заявлението на патриарх Кирил, особено на летището, сякаш последва мълчание, не само от българския Свети синод, което донякъде бихме могли да разберем, но също така и от официалните институции. Тази прекомерна реакция, която се появи от страна на вицепремиера Симеонов, запълни един вакуум. Всъщност той трябваше да бъде запълнен с едно професионално изявление от съответна държавна институция. В Министерството на външните работи има хора, които са много добре подготвени и биха могли да изготвят подобен текст и да дадат мъдри съвети. Случаят не е работа точно на българското Външно министерство да излиза с декларация на едно духовно лице. Но можеше да се намери съответната институция, да кажем примерно председателят на Комисията по вероизповедания в българското Народно събрание, който да изяви балансирана, мъдра позиция на българската държава в създалата се ситуация.

Водещ: Оттук нататък как ще се развият отношенията между Русия и България, според вас? Дали ще има някакво отражение?

Наум Кайчев: Няма да има чак някакви силни последствия. Разбира се, това са символни знаци, които са направени. Тази визита ще се помни, ще се коментира след години, когато има подобни отбелязвания. Важното е да гледаме това, което ни обединява, включително и с руския народ, и с Руската федерация. Това е от взаимноизгодно сътрудничество, което следва да съществува, да се развива, да почитаме историята такава, каквато е била. Да ценим сътрудничеството между народите, държавите. И не бива да пренебрегваме и това, което ни разделя, когато е имало някакви недотам лицеприятни страници от нашите отношения, не бива да ги слагаме под тепиха, да ги замитаме под килима. А всъщност следва да ги гледаме такива, каквито са били. Да не се срамуваме от тях, трябва да се обясняват, да се анализират. Тук можем да говорим много и за след времето на Стефан Стамболов, за различните руски емисари с името Соболев и т.н. Трябва да отчитаме тази палитра и да не се срамуваме от нашето минало. То е такова, каквото е било. Има си добре установени в историографията тълкувания, анализи. В един чисто прагматичен план да гледаме това, което ни обединява с Руската федерация и това, което двете страни взаимноизгодно биха могли да спечелят чрез едно взаимно сътрудничество.

Милослава АНГЕЛОВА