Хараламби Анчев: Преференциите създават усещането, че всеки има силата за промени, но и дисциплинира партиите да предлагат добри кандидати

Хараламби Анчев, вицепремиер, министър на правосъдието в служебното правителство на Стефан Софиянски, бивш секретар на ЦИК( 1994-1996 година) в интервю за предаването „Вече 30 години-времето е наше“ на Радио „Фокус“

 

Водещ: Господин Анчев, проследихме какво се случи с дебатите, ако изобщо имаше такива, за промените в Изборния кодекс. Малко драматично се развиха събитията, особено след напускането на парламента от БСП. Можем ли да определим, първо, действията на левицата като добър опозиционен ход в тази ситуация?
Хараламби Анчев: Не бих искал да коментирам БСП по отношение на правилността или не на техните решения. Очевидно това е една утвърдена парламентарна практика, незабранена от Конституцията и от закона. И очевидно изнервяща доста оставащите вътре партии в Народното събрание /НС/ и управляващите. Като че ли има един негласен сбор от партии, които в момента подкрепят управлението. Но аз бих искал по-скоро да се спра на това какво доведе до тези ходове. Поначало, така нареченият „златен стандарт“ в изборното законодателство е, че в изборна година, година преди изборите не би трябвало да се променят изборните правила. Европейската комисия за демокрация чрез право, наричана още Венецианска комисия, свива този период на 6 месеца, което според мен е недостатъчно. Но във всички случаи добрата практика в тези страни от Европа и света, към които гледаме като еталон, е че ако се приемат нови текстове и то такива, които сериозно променят правилата за изборите, тяхното влизане в действие се отлага за след един пълен изборен цикъл, за да се избегнат съмненията за намерение на конкретното конюнктурно  управляващо мнозинство да приема закона със стремеж към служебна победа. Какво е положението днес. Два месеца преди месеца на изборите се приемат едни нови, много спорни изменения на Изборния кодекс. Напуснала основна опозиционна сила. Наложено от Президента отлагателно вето. Очаквани нови редакции, възможно ново вето и това всичко при катастрофално ниско ниво на доверие в НС. След като се приемат и новите изменения на измененията, евентуално ще има жалби към Конституционния съд. И всичкото това е съчетано с едно избиране на нова ЦИК. Последното всъщност е най-малкият проблем, защото аз съм бил от 1991 до 2006 г. член на ЦИК като секретар и като заместник-председател и знам, че у нас има достатъчно подготвени специалисти от всички партийни нюанси, които веднага могат да навлязат в проблематиката на изборния процес, да продължат действията на досегашната ЦИК и да организират и проведат предстоящите избори. Във всички случаи, според мен, сега се получи един сложен казус:  деклариране на готовност за промени на промените в закона, които все още не са влезли в сила; връщане от Президента на направените промени за ново обсъждане от НС; очаквани конституционни жалби; отсъствие на най-голямата опозиционна партия от парламента и кворум постоянно на ръба. Това, което бе най-широко коментирано, е фактическата  отмяна на преференциите. Когато преди няколко години се въведе възможността за преференции, това беше един лек реверанс пред мажоритарния елемент в гласуването. В началото аз бях малко скептичен за ползата от тях, но очевидно това се хареса на хората и участието им в този вид гласуване с преференции се увеличава стремително. То създава едно доверие и убеденост, че с гласа си човек може да промени нещата. Отделно от това, дисциплинира партиите да предлагат едни смислени, интелигентни, харизматични кандидати, а не послушни апаратчици. Неслучайно в Германия, където, както казва проф. Мишо Константинов, е „Мерцедесът“ на избирателните системи, се допуща да можеш да гласуваш за партия, на която симпатизираш, и в същия вот да подкрепиш друг кандидат, от друга партия. Разбира се, че може да се злоупотреби с тези преференции, някой да купува гласове за дъщеря си, брат си и т.н., или да се използва т.нар. „корпоративен вот“. Но в тези случаи отговорността  би трябвало да пада върху партиите, защото те, а не гласоподавателите са поставили такива хора в листите си. Така че във всички случаи с преференциите може да има някакви злоупотреби, но много по-важно е това, да виждаш ефективността на твоето гласуване, как можеш да пренаредиш участниците, да промениш нещата… Това повдига доверието в изборите, а когато се вдига доверието, има по-голяма активност и оттам – по-добра представителност, което е изключително важно за изборния процес и всъщност представлява работещата демокрация.

Водещ: В тази връзка имаше ли някакво основание да се пипа този аспект от изборния ни процес като цяло, точно преференциите?
Хараламби Анчев: Никакво основание няма. Напротив, трябваше да се намали още прагът на преференциите, за да могат желанията и стремленията на хората да бъдат още по-добре застъпени. Но да кажем, че към момента това не е актуално, и предлагам да не го обсъждаме. Другият важен момент е отлагането на машинното гласуване. Абсолютно неоснователно. Разбира се, че то не е панацея, тъй като и с най-добрия механизъм може да се злоупотреби, но нека тогава, ако не искат да се провежда машинно гласуване, открито и честно да го декларират и да променят закона. И да си понесат, разбира се, последиците, защото машинното гласуване наистина е желано от хората. То е израз на  стремежа им да се избягнат доколкото може съмнения, че видите ли съвсем спокойно аз мога да си напазарувам една цяла секционна избирателна комисия, вместо да плащам по 20-30 лв. на известно кои слоеве от българските граждани, пък и не само на тях, за да гласуват с предварително подготвени бюлетини и да получа желаните резултати.

Водещ: Някакъв компромисен вариант ли е идеята за частично въвеждане на машинното гласуване в конкретни секции?
Хараламби Анчев: Не виждам никакъв смисъл сега да се отлага наново въвеждането му, при условие че това са съвсем дребни пари за закупуването на такива машини. Имаше много години, през които да се направят различни опити, с различни системи, така че да се види къде би могло да има пробиви и рискове. Можеше да се изберат най-удачните възможни системи. Има някои коментари, и то от хора, които уважавам, доказани специалисти, че никъде в държавите в Европа нямало машинно гласуване. Да, но ако отговорим с текста на популярната песен на Сл. Трифонов, то „нема и такава държава“ в Европа като нашата, та да се откажем това малко усилие в подобряване на технологията на гласуването, което ще се възвърне с многократното повишаване на доверието на хората в демократичните процедури, едни от най-важните от които са изборите. Отново казвам – машинното гласуване не е панацея, но щом доверието на хората ще се повиши, ако то се въведе, категорично ще се качи активността, особено при такива относително непопулярни избори, каквито са европейските. Няма разумни аргументи за неговото отлагане (освен ако това не се прави нарочно, но това е друга тема, за друг коментар). Същото може да се каже и за електронното дистанционно гласуване. За него аз смятам, че сега нямаме още готовност, но трябва непрекъснато да се работи в тази насока. Всякакви евентуални притеснения от нечия чужда държавна намеса, която да манипулира електронния вот от нейна територия, спокойно могат да бъдат преодолени например така, както се направи преди години за ограничаването на изборните секции в Турция. За държави с недемократични принципи на управление или други рискове може да се изключи възможността за електронно гласуване и то да остане за ЕС, Щатите и Канада, откъдето мисля, че е съвършено несериозно да се опасяваме от манипулации. Но това все пак е нещо по-далечно.  Има доста други неща, които бяха залегнали в предварителните обсъждания и предложения за промени, но които за съжаление не бяха възприети. Например, защо не се възприе поставянето на камери? Това, от една страна, би дисциплинирало членовете на секционните избирателни комисии в дейността им, а от друга страна, би съдействало за повишаване на доверието на гражданите, но на първо място – щеше да е ефективен способ за текущ и последващ контрол при евентуални възражения и жалби.

Водещ: Това беше, като че ли идеята, която най-бързо беше отхвърлена?
Хараламби Анчев: Да. Това за съжаление, освен че не е основателно, показва и някакъв страх. Отделно, не се прие отпадането на номерата в бюлетините. Това беше, така да кажем, едно „намигване“ към образователния ценз за избори, който аз считам, че е абсолютно необходим. Нашата Конституция дава едно право, което има всеки български гражданин, да получи образование, и то безплатно образование. Но същевременно това е и основно задължение. Училищното обучение до 16 годишна възраст е задължително.

Водещ: Започнахте тази линия на паралел. Нека кажем всъщност къде другаде има въведен образователен ценз?
Хараламби Анчев: Ако се върнем назад в нашата история, има образователен и имуществен ценз в първия, консервативен проект за конституция, който е отхвърлен. Не съм правил сравнителноправно проучване в тази посока, но при нас наистина драстично се променят основни характеристики на обществото ни. Имаме почти 2 милиона – и то в основната си част хора образовани, инициативни, млади, които се изнесоха в чужбина. Тук у нас, за съжаление, наблюдавме срив в образователната система, в ценостната система, в здравеопазването… Това безспорно влияе както върху качеството на живот, така и върху качеството на гласуване, върху информирания, неманипулиран избор. Аз не искам един неграмотен човек да определя управлението на държавата, в която живея. Но това е отдавнашен спор, така че аз само го маркирам в случая, защото наистина според мен един образователен ценз, който всъщност самата Конституция предполага, като предвижда да има задължително образование до 16 години, е повече от уместен. Древен принцип гласи, че не можеш да черпиш права от свое неправомерно поведение. Т.е. не може да не изпълняваш конституционното си задължение да се образоваш, а да имаш правото да гласуваш и определяш не само собствената си съдба и бъдеще, а и бъдещото и съдбата на цялото ни общество. Променено е мнозинството за вземане на решения в избирателните комисии. Това нарушава една десетилетна уредба, още от 1991 г., която гарантираше законното провеждане на изборите и принципното приемане на резултатите от тях. Т.е. нито една партия да няма възможността чрез своите представители силово да наложи някакво очевидно остро оспорвано решение в дадена избирателна комисия. Решение, което освен че може да повлияе върху резулта от изборите, пряко ще рефлектира и върху това дали те ще бъдат приети от основните участници в изборите и обществото. Променя се една цяла инстанция за съдебен контрол върху някои решения на комисиите. В никакъв случай това не бива да бъде поощрявано, защото по този начин се намалява възможността за изчистване още на предварителна фаза на някои порочни решения и действия в изборния процес. Много, много важен елемент е също, че отново се отлага прочистването на избирателните списъци. Какво значи това? Това освен че пряко влияе върху отчетената избирателна активност, дава възможност при недобросъвестни участници в секционните избирателни комисии, при наличието на едни хора, които може да не са тук в България, или са тук, но не са дошли да участват, в края на изборния ден да се донасипят от тяхно име попълнени бюлетини в урните и по този начин да се предопредели и манипулира резултатът. Не казвам, че това се случва или че се случва масово и навсякъде, но самият факт, че непрекъснато се коментират некоректните избирателни списъци и възможните фалшификации, отново намалява доверието на хората в изборния процес.

Водещ: Като цяло има ли нужда от промяна на качеството на законодателния процес у нас?
Хараламби Анчев: Категорично. Ние виждаме реакцията на едни изявени професионалисти, каквито бяха събрани в Консултативния съвет по законодателството в НС, които с омерзение се оттеглят от участието си, защото не искат имената им да се свързват с продукта, който предлага НС. Но крайният ефект от такива действия е един нов драстичен спад на доверието, едно отчаяние, от това, че с гласа си не можеш да промениш нищо и че въобще нещо зависи от теб… И оттам, отвращение от цялата политическа система. Аз не искам да мисля, че се цели такъв очевиден резултат – да отвратим хората от гласуване, да създадем усещането, че всичко е предварително договорено и предопределено, и  към гласуване да отидат само твърдите електорати… Знаем в този случай какво се получава.

Водещ: Иска ми се да чуя мнението ви и за една друга идея, която чухме. Тя дойде от СДС за промяна на Конституцията. Няколко важни аспекта се посочват в това предложение. Вярвате ли, че то би могло да срещне разбиране?
Хараламби Анчев: Да, да, разбира се. Всъщност всички политически партии, поне последните 5 г., са заявявали в един или друг, че е необходима промяна или изцяло нова Конституция. Отдавна се говори на тази тема. Стефан Софиянски отдавна говори и работи по тази тема, има и изготвен проект за нова Конституция. Но е доста сложно и, уви, по действащия регламент е почти невъзможно това да се случи, освен при един много широк консенсус от страна на основните политически сили и истинска държавническа мъдрост, смелост и себеотрицание.  Разбира се, нова Конституция е необходима, най-малкото за да се заличи институтът Велико народно събрание. Великото Народно събрание в момента е спънка за нормалното ни демократично развитие. Това е дълга и сложна тема и не бих искал да влизам в детайли. Вярно е че имаме Конституционен съд, който се опитва, особено в последните 5 – 10 г., да дава едно еволютивно  тълкуване на някои текстове от Конституцията, включително на собствените си решения, което, уви, често е безпринципно, конюнктурно, дори в отделни случаи драстично несправедливо и лишено от елементарна правна логика. Така че, дори да беше перфектен, Конституционният съд не може да удовлетвори острата нужда от една нова Конституция, нов обществен договор. Сега едва ли можем да изчерпим дори и един от основните елементи в него. Но във всички случаи, според мен, трябва да бъде променен начинът, по  който се формира българският парламент. Аз си мисля, че  СДС имат идеята да се върнем към някои първоначални предложения, още от началото на 90-те години. Всъщност още на Учредителното събрание тогавашните консерватори (старите) предлагат двукамарен парламент, което за жалост не е възприето. В началото на 90-те се дискутираше въвеждането на двукамарен парламент, но не се стигна до реализацията му. Според мен той има много преимущества, особено за страна като нашата. Той съчетава плюсовете на пропорционалната и на мажоритарната система. Второ, създава сериозен баланс и приемственост. Например ако бъдат разминати мандатите на двете камари. Да кажем едната камара да бъде с четиригодишен мандат, другата с пет, или дори да са с еднакъв мандат,  просто разминати през 2 г. Така че едно плавно движение на промените в състава на парламента да доведе до приемственост, стабилност в добрия смисъл на думата, професионализъм и по-слабо влияние на конюнктурни политически субекти. Само за пример – двукамарни парламенти имат държави като Великобритания, Франция, Италия, Испания, Швейцария, Австрия, Белгия, Холандия, Ирландия, Чехия, Полша, Румъния, Австралия, Япония, Канада. Еднокамарни – Турция, Украйна, Молдова, Китай, Куба, Северна Корея… Коментар едва ли е нужен. Разбира се, има и прекрасни държави с еднокамарни парламенти –Норвегия, Швеция, Финландия, Дания, Естония, Литва, Люксембург, Лихтенщайн, Монако, но те са с вековно установени демократични традиции и коренно различни народопсихология, обществено съзнание и, уви, много още неща… Според мен правомощията на президента, избиран сега от гражданите, би трябвало да бъдат увеличени, но пак казвам, всичко това е проблем сериозен, сложен, доста дискусионен и затова бих нахвърлил само тези аспекти, в които категорично смятам, че трябва да има промяна. Така например начинът, по който се се набират и управляват публичните финанси. Това е залегнало в проекта за Конституция на Стефан Софиянски и наистина има една доста добра финансова логика. Част от парите, които се събират от данъците, едни 20% да останат там, където се събират, за да могат да работят обратно за тези данъкоплатци, които са дали своята лепта чрез данъците в общия бюджет на държавата. 40% да останат в областта, 40% да отидат на централно ниво и там вече в строго законово регламентирани рамки да могат да се разходват, при условие че остава излишък. Във всички случаи може да се помисли за ново райониране на страната. Доста са нещата, по които да се мисли за ново решение на конституционно ниво. Във всички случаи съдебната система трябва да се реформира. Прокуратурата трябва да се направи независима, отчетна и отговорна. Тя и сега дава отчети, обаче трябва да има регламент, с който при действия на длъжностни лица, довели до осъждане на държавата, сумите които се присъждат и които плащаме всички ние, да бъдат търсени по реда на регреса от отговорните, както и това  да рефлектира много сериозно върху кариерното им развитие.

Виктория МЕСРОБОВИЧ-КУВЕНДЖИЕВА