Цветана Манова, етнограф: На Бъдни вечер момите гадаят за бъдещия съпруг

снимка: pixabay.com

Етнографът Цветана Манова в интервю за предаването „Перничани – потомците на Кракра“ на Радио „Фокус“

 

Водещ: Това е предаването „Перничани – потомците на Кракра“, което днес  реализираме в навечерието на Бъдни вечер, а наш гост е един от най-известните етнографи  и познавачи на фолклора в Пернишко Цветана Манова, която ще ни разкаже как хората от района посрещат Рождество Христово. Добър ден, г-жо Манова.

Цветана Манова: Здравейте. Докато ние с вас си говорим, една от младите невести в къщата трябва да замеси всичките обредни хлябове, които задължително са на трапезата на Бъдни вечер. Между другото в Пернишко понякога съм срещала да я наричат „Бъден вечер“, това е много интересно и хубаво. Та, една от най-младите жени замесва толкова хлябове, колкото стока има, тоест, колкото вида животни отглеждат, и колкото вида посеви сеят и жънат наесен. Обредните хлябове не са един и два, а са много. Тя ги замесва, изпича ги в подницата, трябва да са готови до ранния следобед. А след това, един от мъжете в къщата донася в огнището едно дъбово дърво и го слага, така че да гори цяла нощ. През тази нощ огнището в никакъв случай не трябва да загасва. Впрочем то не трябва да загасва и през цялата година, така че в това отношение Бъдни вечер не е изключение. Това дъбово дърво се облича в мъжка риза и стои цяла нощ на огнището.

Водещ: Това ли е дървото, което в други краища се нарича „бъдник“?

Цветана Манова: Да, „бъдник“ се нарича във всички краища. В Средна Западна България се нарича „бъдняк“, с „я“, но това е на местния диалект. Може този, който го внася, да  пробие с един свредел една малка дупка и да сложи тамян в нея, и след това всеки, който влиза в къщата, за да седне на трапезата, прави същото като  помества изгорялата част и приближава тази част на дървото, която трябва да продължава да гори. Трапезата, това знаем всички, някога е била на пода. Насипва се слама  на пода и върху нея една нова тъкан. Много хубаво е, че на тази вечер всеки, който сяда на трапезата, трябва да сложи върху себе си нещо ново. Примерно, нови чорапи, нова дреха – нещо ново върху себе си трябва да има. И затова най-възрастната жена плете преди Бъдни вечер чорапи за всички в къщата, защото някога семейството е било много голямо. А в Средна Западна България, в Пернишко до много късно е живяла задругата. Това е семейство от 30-40 души. Там са двама-трима възрастни мъже със своите семейства, семействата на техните семейства – синове, снахи, техните деца. Така че представяте ли си 30-40 души задруга и всеки от тях трябва да сложи върху себе си нещо ново.

Водещ: Кое е най-характерното ястие за бъдната трапеза? Каква е неговата символика?

Цветана Манова: Много са традиционните неща на трапезата на Бъдни вечер, но задължително трябва да има семена, за да има богата реколта през следващата година, трябва да има чесън, задължително трябва да са всичките пити, които е омесила тази жена. Задължително трябва да има баница с тиква, понеже е постна вечерята, трябва да има сърми, ошав. Знаете ли, ако човек се задълбочи върху това, което има на тази трапеза, ще види, че с изключение на месо, на нея има всичко, което е дала българската земя. И по този начин българинът си пожелава да има всичко и през следващата година. Затова е така. Разбира се, навсякъде се месят питки за всичко, което е дала земята, даже и за животните, но в Пернишко има един много красив обичай – питките са с различен размер, те се слагат на Бъдна вечер една върху друга. Представете си най-отдолу стои Боговицата, тази, която е правена за здраве за цялата къща. След това се редят следващите пити: за нивата, за прасето, за пчелите, за конете, за говедата, представяте ли си?

Водещ: Една голяма кула от пити.

Цветана Манова: Купчината става с 8-9 хляба. И тогава от едната страна застава най-възрастният стопанин, от другата страна застава едно малко момче. Момчето пита дядо си: „Дядо, видиш ли ме или не видиш?“. Дядото казва: „О, сега те видим и невидим. Ама догодина ич да те невидим“. Тоест, следващата година питките да са много повече, така че да не може да го види от другата страна. По този начин той пожелава здраве. Много е красиво. Даже аз мисля, че в архива на нашия музей има и такава снимка. Тук ще отворя една скоба – Пернишкият музей е един от най-богатите музеи на обредни хлябове. Ние имаме около 300 копия на обредни хлябове. Представяте ли си какво богатство е това.

Водещ: За различните празници?

Цветана Манова: Да, за различните празници. Разбира се, всички знаем, че на тази вечеря се чупи питка с късмети. Късмети в съвременния смисъл на думата се разбира паричката, на кого ще се падне – да, в традиционната култура паричката я има, има я, но освен това има копче, има една малка дрянова пръчица. Това са неща, които жената, която меси, слага в питката, наричайки ги. Примерно слага дряновата пъпчица или дрянова клечка и казва: „Айде, който го намери, да е най-здрав през цялата година“. Слага копчето и казва: „Айде,  този, който го намери, да стане шивач“. Има право и да измисля какво да сложи в питката, за да повлияе на съдбата, на този който го намери, да повлияе върху неговото бъдеще.

Водещ: Да бъде своеобразен орисник.

Цветана Манова: Да бъде своеобразен орисник, да. И още един красив обичай, днес вече не се прави. Най-възрастната жена хваща хурката с къделята с вълна и започва от единия край цялото семейство – цялата задруга, да дръпва по малко от къделята, преде по малко – и мъже, и жени, и деца, и всички, за да стане много дълга нишката. И след това тази нишка я носят в пчелина, тя трябва да бъде толкова дълга, че да обхване целия пчелин, защото по този начин стопанката пожелава никой от рояците да не избяга навън и да отиде на друго място, а всички кошери да са си пълни. Тоест, всички рояци да са в нейния пчелин. Много е красива наистина.  Тази нишка остава в пчелина, с нея остава заграден пчелинът.

Водещ: Казвате ни много нови неща, които отличават традициите в Пернишко от тези в останалите краища в страната. Има ли разлика в традициите за Бъдни вечер в Пернишко и тези, в Западните покрайнини, Сърбия, Македония? Вие сте изследвали и тези райони.

Цветана Манова: Знаете ли, аз не казвах неща, които ги няма в другите краища на България. България е малка по територия, българският народ е единен в своята култура и може да се каже, че бъднивечерската обредност, а и за много други обичаи  са единни по цялата българска територия, включително в българските територии, които са извън България днес –  в Западните покрайнини, в северните части на Гърция и т.н. Навсякъде, където има и е имало българско население, тези празници, слава Богу, са живи и са такива, каквито са по цялата българска етническа територия.

Водещ: На трапезата знам, че задължително присъстват храни, които набъбват като боб и жито. Символ на какво е това?

Цветана Манова: Да. Житни растения и всякакви ядки и орехи, включително са сложени на трапезата. По този начин народът си пожелава да има много добра реколта през следващата година. Даже, когато се сложи цялата трапеза на сламата върху една нова черга, в различните краища на България се нарича по различен начин,  но на дъската, на която се меси хлябът, от всичко, което има на трапезата, се слага по малко на тази дъска или на паралия – на една малка трапезичка, и тогава най-възрастният излиза навън пред къщи с всички тези храни, и започва да вика на висок глас: „Жермане, Ормане, където си, тука да си. Ела да вечеряме, а летоска нийде да те не видиме“, защото в този район се нарича „Жерман“. В Средна Западна България, малко по на юг от нея и малко по на север се нарича „Жерман“. Но всъщност той кани боговете и главно св. Илия и св. Герман, които лятото могат да предизвикат гръм, светкавици, трясъци, валежи – нещата, които могат да унищожат реколтата – той ги кани да вечерят заедно със семейството. Представете си, кой друг народ кани да вечерят с него боговете.

Водещ: Красиво.

Цветана Манова: И дълбоко съдържателно.

Водещ: Според едно от поверията, след приключване на вечерята, трапезата се оставя неприбрана. Това е символ на очаквания гост – младият бог, който ще се роди. Такава ли е традицията и в Пернишко?

Цветана Манова: Да. Освен това знаете ли, на тази вечер няма значение кой от семейството къде е бил на печалба или по някаква друга работа извън селището и извън къщи, на тази вечер той е длъжен да се прибере. Всички са длъжни да бъдат вкъщи, за да бъде цяло семейството през следващите години. И трапезата се оставя неприбрана, за да дойде Млада бога, защото това е свързано с раждането на Христос, разбира се. Никой не става от трапезата тази вечер – всичко трябва да е там. Дори стопанката не става, за да добави нещо – всичко е на трапезата, никой не става, за да не се отдели от семейството следващата година.

Водещ: Традицията за връщането на всички членове на  семейството, независимо къде са, се спазва и до днес. Много българи, които са в чужбина, се връщат именно за Коледа.

Цветана Манова: Дано се върнат изобщо, защото сега ги мами традицията, слава Богу, че я има, и че е жива, но дето се казва: дай Боже, да ги примамят и всички условия в България, за да се върнат, да бъде единен българският народ и да бъде на едно място.

Водещ: Обичаят коледуване характерен ли е за Пернишко?

Цветана Манова: Знаете ли, в Средна Западна България в старите традиции не играят коледари. 50-те, 60-те години на миналия век, когато и училищата и учителите са започнали да се грижат за традициите, има коледарчета, увлича ги учителката, говори в час за тях, и те на другия ден ходят: „Ой, Коледо, мой Коледо“. Обаче в Пернишко в традициите от миналите векове няма коледари, защото има сурвашкари. Те играят на Сурва – това е както знаете на 1 януари, по стар стил на 14 януари. Сурвашкари, в Пернишко са суваршкаре, мечкаре и т.н. Аз не говоря за малките сурвакарчета, говоря за ония млади маскирани мъже, които на 1 януари играят в Средна Западна България и в Западна България, Югозападна също. Маскирани мъже, които са длъжни да обходят всяка къща като коледарите рано сутринта на Коледа. Сурвашкарите са длъжни да обходят всички къщи в селото, всички ги очакват, защото самото им посещение вече е пожелание за здраве и плодородна и богата следваща година. Тези сурвашкари, тези маскирани мъже играят на Сурва. В момента в 50 села в Средна Западна България, 50 села в Пернишка област играят все още. Обичаят Сурвашкари, или Сурва, или Суварвашкаре е жив до началото на ХХI век. Това само по себе си е уникално. Обичаят Сурва е в списъка на световното нематериално културно наследство. Аз говоря за обичая в селата. В югозападните българските райони е на 1 януари, Нова година, а в Средна Западна България нашите маскирани мъже играят по стар стил – 14 януари, Нова година. На 13-ти вечерта цяла нощ играят и на 14-ти. Само по себе си това също е уникално. В последните години наблюдавам, че в селата зрителите са повече чужденци, отколкото българи. Този уникален обичай просто трябва да бъде видян от всички, от цяла Европа. И наистина идват от цял свят много хора, които го гледат и се удивляват. Около 3 хиляди, представете си, около 3 хиляди души играят с маски. Между всички тези 3 хиляди маски няма да можете да видите две еднакви. Това само по себе си също е уникално. Техните маски са произведения на изкуството.

Водещ: Какво точно се опитват да закодират хората при  изработването на маските?  Опит да се прогонят злите сили или има и още нещо?

Цветана Манова: Така казват самите участници. Знаете ли, това е пресемантизация, тоест, съвременниците, които играят, са намерили нов смисъл в това, което правят. В древността, откъдето идват тези игри, защото маскарадните игри по българските земи имат хилядолетна история, и нашите в Западната България, и кукерите в Източна България. Но преди хилядолетия тези игри са имали друга семантика, те са били натоварени с друг смисъл, който много наши учени са изследвали. Но сега, в последните десетилетия -50-60 години, някой някъде реши, че по този начин се гонят злите сили. То е също толкова красиво, че може да се възприеме и се възприе от всички, които изпълняват тези маскарадни игри. Сега, ако дойдете в Пернишко, и попитате едно 6-7-годишно детенце, което играе с родителите си, а такива са много вече, защо играе, то ще каже: „Гоня злите сили“. Не е древната семантика, но също е красиво това обяснение. На нас учените не ни харесва, че са пресемантизирани игрите, но това е неизбежно. Ние сме в ХХI век все пак, третото хилядолетие, нали така?

Водещ: Понякога се появява своеобразен спор доколко езическите ритуали имат място в съвременна православна България?

Цветана Манова: Знам защо са тези спорове. По-голяма част от ритуалите са езически, български.

Водещ: Проф. Георг Краев казва: „Тежко му и горко на онзи, който се опитва да раздели фолклора от религията“. Склонни ли сте да се съгласите с това?

Цветана Манова: Да. Георг Краев е прав както винаги. Много отдавна се е получил този синкретизъм между едното и другото. Разделянето едно от друго е безсмислено. Просто, наистина какъв е смисълът  от това да чоплим кое идва от християнското православие, кое идва от предхристиянско време? Народът вече ги е обединил, така че тези елементи са неразделни едно от друго.

Водещ: Всички те са част от нашата култура и самобитност.

Цветана Манова: И това наистина определя и дава живот на нашата традиционна култура.

Водещ: В много краища на България на Бъдни вечер се гадае какво ще бъде времето, каква ще бъде реколтата  през годината. Има ли и други гадания в опит да се прозре бъдещето?

Цветана Манова: Има, неженените – момите на Бъдни вечер слагат едно залче хляб под възглавницата си и когато сънуват, за него ще се омъжат. Това гадание го има из цяла България. В нашия район има и едно друго: вечерта момичето отива някъде, където има висока жива растителност от рода на папрати, които не са зелени, но все още са живи. Отрязват с нож равни стръкове и ги наричат на всяко от момчетата, които харесват. Сутринта отиват да ги видят и което е малко над другите, значи за този ще се омъжи. Има много гадания през тази вечер наистина – и за плодородие, и за бъдещ съпруг, защото е началото на годината.

Водещ: Така или иначе в нощта срещу Коледа всички очакваме чудеса. В работата Ви на терен разказвали ли са хора  за конкретни чудеса, случили се в тази нощ?

Цветана Манова: По-често срещано е общото пожелание за здраве и живот – всяко второ изречение завършва с това. Но са ми разказвали конкретно за това гадание да сънуват този, за когото ще се омъжат. Но иначе за някакви чудеса във връзка с плодородието и с неща, които семейството желае, мисля че не съм срещала или забравила. Все пак аз съм на стотина години. За желание, за сбъднато желание за бъдещ съпруг са ми разказвали. Даже имаше един такъв разказ, казва: „Абе, сложих залчето под възглавницата, заспах. Сънувах един – не го познавам. Обаче после като го срещнах, след  Коледа, го познах, че е ония, когото сънувах“. Това за женитба съм го срещала и имаме запис в музея.

Водещ: Като цяло на Коледа сякаш очакването за чудо е насочено към общността, не толкова към личния живот? Всички си пожелаваме здраве и плодородие за всички, не само за нас.

Цветана Манова: Да, здраве и плодородие. Даже такова е преклонението пред хляба, че пред хляба от съвременна гледна точка ние го обобщаваме плодородието изобщо, но някога представете си, ако падне залче или трохичка от трапезата на българина на пода, той я вдига, целува я и я оставя на масата. Целува хляба – представете си колко велико е това. Това за него е символът на плодородието. И той по този начин си пожелава такова през следваща година.

Водещ: Да бъде! – както се казва.  Да сме здраве, да се радваме на плодородие!

Цветана Манова: Да бъде! Всичко хубаво ви желая на вас и на целия български народ, който е велик, велик е наистина.

Росица АНГЕЛОВА