Проф. Сергей Игнатов: Колкото повече познаваме себе си, толкова повече ще живеем с убеждението, че не сме случайни малки или незначителни

Сергей Игнатов

Проф. Сергей Игнатов, образователен министър в правителството на Бойко Борисов в периода  (2009 –2013г.), ректор на Европейския университет за хуманитарни науки във Вилнюс  (Литва) в интервю за празничната програма „Всички в час“ на Радио „Фокус“ по повод 24 май – Ден на българската просвета и култура и на славянската писменост.

 

Водещ: Излизаме извън пределите на България и неслучайно, за да ви срещнем с проф. Сергей Игнатов. Честит празник.

Сергей Игнатов: Честит празник на всички, най-големият български празник. Аз си  мисля, понеже съм в чужбина, когато само се сетя за „Върви, народе възродени“ какви чувства предизвиква това… Така че днес наистина е най-прекрасният наш празник и то заслужено. А България има огромен принос.

Водещ: Този ден връща много хора в ученическите им години, вие какви спомени съхранявате?

Сергей Игнатов: Това са може би най-прекрасните години, защото аз помня, че преминаването ми в първи клас е като една гранична бразда, влязох в друг свят. Както в древността е имало инициация. Идвам от семейство, в което имаше много книги и с мен са се занимавали, но друго е когато влизаш в храма в българското училище. Всъщност това, което помня е портрета на светите братя. Просто влизам и е там в коридора, това беше Първо основно училище в град Видин някога, сега не съществува.

Водещ: Вие сте били и образователен министър. Какво през годините се промени в образованието у нас?

Сергей Игнатов: Това, което се промени в българското образование е, че се усеща тенденция то да бъде гъвкаво, по-динамично, практически насочено. Да бъде свързано, както с нуждите на всеки един ученик, студент или преподавател, така и с това, което светът отвъд училищната или университетската ограда изисква. Тъй като през последните години в цял свят се наблюдава тази промяна, някога съществуващите отделно светове на образователните институции и бизнесът отделно, през последните 20 години започнаха динамично да се сливат. И днес в този свят, ако отсъства един от трите компоненти, а това са добри преподаватели, добри ученици или студенти и бизнеса, не можем да говорим, че образователната институция ще изпълни своя дълг към обществото. Така че българското образование някак си засили скоростта в тази поска. Естествено е, че има много недоволни, тъй като образованието влиза във всеки български дом чрез децата. Но мисля, че завиваме в правилна посока, особено през последните години, това е една дългосрочна програма. Тя започна 2009 г. и виждате, че постепенно се подобряват условията в българското училище. И на мен би ми се искало нещата да станат някак си по-бързо и докато ние върви по тази пътека на предвижданията, на плановете, които са направени, светът около нас абсолютно по един неочакван начин се променя, професиите се променят. Представете си как първокласникът, влиза в училище и само след 12 години голяма част от професиите в света, които познаваме ще са изчезнали. От една страна се изискват специалисти в природоматематическите науки, нужните инженери, а от друга страна имаме световна, поне европейска тенденция, че автоматизацията води до това, че се освобождава огромно количество работна ръка. Образовани хора с професия, изведнъж се оказват ненужни, защото всичко се върши от машината. Ако има нужда от човешки работен фактор обикновено се търси евтина работна ръка, някой трябва да натиска бялото и червеното копче. Има един елит, все по-тънък, който управлява процесите. И се оказва, че в точно този динамично развиващ се свят на автоматизацията, на IT сектора има нужда от хора в хуманитарно образовани, колкото и да е неочаквано. Хора, които са вещи в социалните науки и в изкуствата, защото някой трябва да разбере човека, има нужда от хора визионери, стратези, които трябва да предвидят какво ще се случи след 70- 80 години, тъй като това технологично развитие поставя и другия въпрос, този за страх от хуманитарна катастрофа. След 5-6 години 47- 50% от хората ще бъдат освободени от всякакъв вид дейности. Вие представяте ли си какво е това, ами след още няколко като добавим? Всъщност сега през 21 век възкръсва идеалът на античността, когато се развива едно образование на ръба, което е интердисциплинно и включва знания, както в практически и природоматематически науки, така и една необходимост от по-голяма хуманитарност на това образование. Така че много сложни процеси текат, но мисля, че българското образование улавя ритъма. Като ректор на Европейския университет за хуманитарни науки в Литва, давайки си равносметка на това, което сме, мога да кажа, че нашето образование е на едно средно европейско равнище. То не отговаря като финансиране на средноевропейското, ако сравняваме числата, от гледна точка на тези абсолютни стойности. Но от гледна точка на процента на вложените пари, спрямо нашето население, дори като финансиране се доближаваме до средноевропейските параметри.

Водещ: А по отношението на хората в образователната сфера? Можете ли да се ангажирате със съпоставка за това какво е отношението на обществото в Литва и тук в България по отношение на учителите, на преподавателите?

Сергей Игнатов: Обвиняван съм, защото съм автор на Закона за академичния състав. Казваха, че едва ли не е настъпил хаос и непрофесионализъм. Мога да ви кажа, че дори този закон, който премахна старата система, наследена от предишния строй е много по-строг отколкото това, което е тук в балтийските страни, да речем. Защото тук конкурси за доценти и професори в нашия смисъл няма и няма такива обсъждания във форумите „леле, какво стана падна нивото. Знаете ли как се прави конкурсът тук? Ректорът е шеф на комисията, присъства HR-ът на университета и един- двама професори в тази област, без рецензии, просто включваш договор, защото това е длъжност. В понеделник имам такъв конкурс и няма такива драми. В България в момента, за да станеш доцент или професор, при тази освободена система е около една година процедурата. А от гледна точка на отношение мога да кажа, че през последните години е видно, особено към учителите, увеличават се учителските заплати, но въпросът не е само в парите, важен е авторитетът. Напоследък ме мъчи една мисъл, ще я споделя. Понеже днес е празникът на българската азбука, защото след глаголицата, това което наричаме кирилица, тя е създадена по заповед на българския цар, в българската столица 30 години след смъртта на Кирил. Не се знае, не сме сигурни дали Климент Охридски или Константин Преславски е авторът на тези букви, на които ние пишем. И след това България има огромен принос в културното развитие на част от славянския свят. Защото под наше влияние и под влияние на нашите книги се случва развитието на книжовните езици в тези страни, които се намират под влияние на България. И до ден днешен в църквите се употребява този език, който ние наричаме условно църковнославянски, но това е старобългарски език, който е преминал различни редакции. Има руска редакция и ако се направи един списък ще се види, че не са толкова големи измененията, това е родният език на нашите деди. И преди месец, бях си в България и някаква носталгия ме беше обхванала, отивам в църковния магазин и искам Библията или поне Новият завет на църковнославянски и те ми казват „няма“ и ме гледат учудено. Представяте ли си това е най-големият принос на България, как така няма и ми казват „ами няма търсене“. И знаете ли къде си купих? Тук във Вилнюс. Във Вилнюс има църковнославянска, т.е. на старобългарски език Библия, в България – родината на този език – няма. И понеже постоянно се задават въпроси, които засягат нивото на културата ни, на образованието ни, вижте хуманитарната сфера е исторична и ние не можем да режем клона, на който седим. Ние имаме изключително голям принос. Арнълд Тойнби например, който се заминава с история на цивилизацията, той пише за България и той употребява думата радиация, българска радиация в културата, т.е. не еднократен акт, а постоянно влияние като се започне от 9 век до 14 век. Можете ли да си представите? Понеже ние българите имаме комплекс за малоценност. В продължение на половин хилядолетие има българска радиация в сферата на културата. До такава степен, че този църковнославянски език изгражда книжовните езици на страните, където се употребява. И се стига до парадокса, България, която е била във военно отношение изключително силна, но представете си, България чрез християнството е завладя  територии от Адриатика до Владивосток. Империята на Александър Македонски е една прашинка пред българския подвид, който е в сферата на духа. Трябва да се грижим за това наследство като за цвете, да го поливаме, за да расте. И заради това всяко нещо, което е свързано с нашата история трябва да бъде абсолютно обгрижвано.

Водещ: Повдигнахте много въпроси, какво да си пожелаем за днешния празник, толкова светъл и важен, може би най-големия за България?

Сергей Игнатов: Трябва да познаем себе си, това бих казал. Колкото повече познаваме себе си, толкова повече ще живеем с убеждението, че ние не сме случайни, не сме малки, не сме незначителни, тъкмо обратното. Това, което България е направила, превишава по мощ това, което други огромни държави – богати, колониални не могат дори да помислят за това. Така че да положим усилия върху себепознанието, това включва и образование и семейството.

Милослава АНГЕЛОВА